От развитието на гръцката криза, е важно да се разбере, че една успешна програма за структурни реформи изисква силна ангажираност. Дори ако управляващите в Атина постигнат споразумение с кредиторите, мерките за реформи ще бъдат доста трудни за изпълнение, щом гръцкият народ не ги подкрепя. Това показва досегашният опит. А без структурни реформи едва ли е възможно икономиката на Гърция да се върне към стабилност и растеж, дори ако международните кредитори продължават да наливат пари в нея. Нещо, което те видимо са все по-малко склонни да правят.

Членството на Гърция в Европейския съюз дава на кредиторите значителни лостове, но недостатъчно, за да променят фундаментите на икономиката. Гърция остава суверенна държава. Международният валутен фонд, Европейската централна банка и Европейската комисия нямат възможностите да влияят на Гърция, които например имаше Корпорацията за подпомагане на общините над властите в Ню Йорк при спасяването на града от фалит в средата на 70-те години на XX век.

Най-добрите програми за структурни реформи са тези, в които правителството предлага промените в политиката, а МВФ изработва схемата за прилагането им. Когато мерките са наложени отвън, те обикновено не се случват. За да се реализират реформите, избирателите трябва да вярват в тях.

Урокът от гръцката криза не е нов. Отношенията между МВФ и Украйна се развиват по подобен начин. Още през 2013 г. анализ на фонда показа, че програмата за реформи на тогавашното украинско правителство няма как да проработи.

Ако правителството не е в състояние или не се интересува от вземане на необходимите мерки, най-добрият вариант е достъпът му до финансиране да бъде ограничен. За съжаление този подход не води до подобряване на икономическите условия.

А структурните реформи се прилагат трудно, тъй като често влизат в конфликт с интересите на местни групировки. Ако няма воля от страната на мнозинството от хората за реформиране на страната им, реформите твърде лесно могат да бъдат саботирани, дори правителството да иска да ги осъществи.

Левите идеолози отдавна гледат на програмите за структурни реформи с дълбоко подозрение, обвинявайки международните кредитори като МВФ и Световната банка, че използват цели държави за неолиберални експерименти. В тези критики, макар и пресилени, има известна доза истина.

Стандартно изискване на МВФ са реформите на пазара на труда. Премахване на пречките за навлизането на младите работници не е същото като да се улесни уволняването на служители по принцип. Ето защо на мерките трябва да се гледа предпазливо. Обикновено пенсионните реформи са по-дългосрочни и устойчиви, но създават по-големи рискове. А изграждането на по-опростена и справедлива данъчна система, не е същото като повишаване на тежестта на косвените данъци за сметка на преките.

Уроците от Гърция и други неуспешни спасителни програми са отрезвяващи. Ако срещу отпускането на спасителен заем се изисква цялостна промяна в икономическия, социалния и политическия модел на страната, тежестта трябва да бъде равномерно разпределена между публичния и частния сектор. А страстта за структурни реформи на кредиторите може да бъде насочена към подобряване на финансовите регулации в собствените им държави.

По-голямата част от гърците искат да останат в ЕС. В един идеален свят схемата за финансова помощ в замяна на реформи можеше да превърне Гърция в модерна европейска държава. Но като се имат предвид досегашните трудности, ЕС може направо да започне да предоставя на гърците хуманитарна помощ, независимо дали страната ще остане в еврозоната. /Кенет Рогоф, професор по икономика и публична политика в Харвард, в The Project Syndicate/