Срещата на Гордън Браун с британските петролни босове за обсъждане на по-висок добив от Северно море с цел да бъдат намалени цените на петрола бе предизвикана от рекордните им стойности от 135 долара за барел - двойно по-високи от миналата
година и потресаващите 12 пъти повече от преди десетилетие, съобщава БТА
Агенцията допълва, че сайтът petrolprices.com предвижда, че бензинът ще достигне 1.50 британски лири (1.89 евро) за литър до септември - само след четири месеца. Джеф Рубин от Си Ай Би Си Уърлд Маркетс прогнозира, че "цените на петрола ще се покачат почти двойно през следващите пет години". Това означава 270 долара за барел до 2013 г. И вероятно обяснява, първо - защо правителството в момента твърдо подкрепя идеята "Бритиш петролиъм" да получи голям нов дял от лицензите за добив на петрол, които предстои да бъдат издадени в Ирак, и второ - защо кабинетът изненадващо даде ясно да се разбере, че възнамерява да анексира една трета от 1 млн. кв. мили от морското дъно край Антарктида, за да присвои предварително всякакви права за петрола, който може да се съдържа в тях. Битката за петрола започна с пълна сила.
Но дали има достатъчно петрол за всички?
Авторитетната Международна агенция по енергетика предвижда криза в доставките на петрол до пет години, която ще причини безпрецедентно високи цени и ще увеличи драстично зависимостта на Запада от ОПЕК. А самата петролна индустрия в своя доклад "Горчивата истина за енергетиката", изготвен от 175 източници, за първи път предрече, че петролът и природният газ може да започнат да не достигат към 2015 г. Тази надигаща се криза в световните петролни доставки през 2010-2015 г. ще има огромни геополитически последствия. Рискът от нови военни интервенции и конфликти в Близкия изток несъмнено е висок.
Общите световни запаси от петрол се изчисляват на 2.5-2.9 трилиона барела, като половината от тях вече са изразходвани, а половината от 51 произвеждащи петрол държави регистрират спад в производството през 2006 г. Производството извън ОПЕК се очаква да достигне връхната си точка и да започне да спада през следващите пет години, което ще бъде предизвикано главно от растящото търсене от Китай и САЩ в комбинация с ограниченото производство в Ирак. След още пет години намаляващият останал капацитет на ОПЕК вероятно трудно ще успява да се приспособи към краткосрочните колебания в зависимост от това колко бързо нараства световното търсене и колко инвестира ОПЕК в ново производство. ОПЕК може да не увеличи производствения си капацитет достатъчно бързо или качествено, или по политически причини, или защото вземането на решения става твърде бавно, или защото сигурността не го позволява.
Изходи от този мрачен сценарий естествено има, макар че нито един от тях не е стабилен.
Първо, разкриването на големи нови петролни находища може да промени картината. Макар да бяха изразходвани милиарди за търсенето на нови петролни полета, този процес достигна своя връх в средата на шейсетте и последните големи находища бяха открити през седемдесетте. Само Ирак има гигантски неразбработени петролни находища (в Западна Курна, Маджнун и Източен Багдад), както и капацитета да увеличи производството бързо до 8-10 млн. барела дневно. По ирония обаче американската интервенция, която целеше да предизвика точно това, направи невъзможен този вариант за още дълго време. Вече четири пети от световните запаси на петрол идват от находища, разкрити преди 1970 г.. Дори откриването на находище с размери колкото най-голямото в света в момента (Гауар в Саудитска Арабия) - което така или иначе е немислимо предвид огромния напредък в геоложките познания през последните 30 години - ще отговори на глобалното търсене на петрол само за следващите 10 години.
Друг шумно рекламиран вариант е широкомащабен преход към т.нар. неконвенционален петрол - битуминозните пясъци в Атабаскан (Алберта, Канада), тежкия суров петрол (в басейна на река Ориноко), нефтоносните шисти и нефтоносните седиментни скали. Но при тях почти непреодолим проблем е извличането на
суровината било то заради ниско качество на петрола (при тежкия суров петрол), ниско качество на находищата (при нефтоносните седиментни скали) или и двете (при нефтоностните шисти). Още по-лошото е, че производството може да бъде нерентабилно заради много ниската нетна енергийна полза, т.е. изисква се почти
толкова енергия за извличане на петрола колкото се произвежда от него в последствие. А огромният ръст на отделяните емисии на парникови газове може да има изключително бърз ефект върху климатичните промени, който да заличи всякакви ползи от едно глобално споразумение след Киото.
Но макар ограниченията в доставките да са неизбежни сега, когато бумът на китайския растеж съвпада със намаляващото производство на петрол от страни извън ОПЕК и с началото на бавния, но безмилостен спад в капацитета на ОПЕК, приближаващата криза все още може да бъде отслабена със значителни ограничения в търсенето.
Въпросът обаче е дали могат да бъдат гарантирани глобални подобрения в срок и мащаби, необходими да се забави кризата с повече от няколко години.
Най-прекият начин за ограничаване на световното търсене обаче е предложеният Протокол от Римини. Според него страните вносителки на петрол трябва да ограничат вноса си, за да съответства на нивото на изчерпване на петролните запаси (т.е. годишното производство като процент от оставащите глобални запаси), което в момента е около 2% годишно. Естествено остава основният политически проблем, че повечето влиятелни и гладни за петрол страни няма да го приемат. Ако не Киото, то защо Римини?
Най-тревожно от всичко е, че големите сили, които са много далеч от големи промени на енергийната си политика в търсенето и предлагането или от сериозно преминаване към възобновяеми източници, драстично засилват своята борба за ограничените останали запаси на петрол.
Въпреки че в Ирак войната не може да бъде спечелена, САЩ продължават да изграждат най-малко пет големи постоянни военни бази там, за да могат (според доказателства, представени на комисия в американския Конгрес) да контролират достъпа до петрола от Персийския залив, включително Саудитска Арабия и Иран. Както един неоконсерватор наскоро постави въпроса: "Една от причините да нямаме стратегия за изход от Ирак е, че не възнамеряваме да си тръгваме." САЩ също така се опитват да прокарат нов иракски закон за петрола, който да даде на западни (главно американски) многонационални петролни компании контрол над иракските петролни находища за следващите 30 години. САЩ поддържат 737 военни бази в 130 страни зад паравана на "войната срещу терора", за да защитават американските икономически интереси, особено достъпа до петрол. Главната цел на продължаващото съществуване и разширяване на НАТО след Студената война е да се обкръжи Русия и да се изземе от Китай водещата роля в достъпа до петрол и природен газ от Каспийско море и Близкия изток. Това е само началото на необявена титанична битка за глобални ресурси между САЩ и Китай - най-големите вносителки на петрол (Китай задмина Япония през 2003 г.).
Ислямът беше въвлечен в тази борба, защото точно в ислямския свят се намират повечето от тези ресурси, но Ислямът е второстепенен играч.
В случая на Русия увеличаването на западните нападки срещу Путин и на твърденията, че той подкопава демокрацията, в крайна сметка са насочени към осигуряване на прозападно правителство в Москва и достъп до руския петрол и природен газ - в момент когато Русия разполага с повече от тези въглеродни горива взети заедно, отколкото всяка друга страна в света.
Борбата се разпростря и в Западна Африка, за която се смята, че разполага с 66 млрд. барела петрол с ниска концентрация на сяра, който поради тази причина е идеален за рафиниране. През 2005 г. САЩ внесоха повече петрол от Гвинейския залив, отколкото от Саудитска Арабия и Кувейт, взети заедно, и се очаква през следващите 10 години да доставят повече петрол от Африка, отколкото от Близкия изток. В крак с тази тенденция Пентагонът изгражда ново единно военно командване за континента, наречено Африком. От друга страна Ангола в момента е най-големият доставчик на суров петрол за Китай, като задмина Саудитска Арабия през миналата година. Няма съмнение, че Африком, което значително ще увеличи американското военно присъствие в Африка, е насочено към растящия конфликт с Китай за петролните запаси.
Както казва бившият кандидат за президент на САЩ Джо Либерман, усилията на САЩ и Китай да използват внос, за да задоволят нарастващото търсене "може да изострят съперничеството за петрола до нещо толкова избухливо и опасно като надпреварата в ядреното въоръжаване между САЩ и Съветския съюз."