Фрагментарна територия, контролирана от местни феодали, над която има слабо централно управление, което пък не се възприема насериозно от останалия свят - това е била Япония през 19-ти век. Според шведския журналист Ола Уонг, същото може да се каже днес и за Европейския съюз.

 

Той силно напомня на онова, което е била Япония през 1860-та година. Тогава тя е представлявала шарено множество от територии, които са били подчинени единствено на върховния главнокомандващ на военните сили - шогуна. Той пък е бил отговорен пред Императора в Киото, макар че неговата власт е била дори още по-ограничена от тази, която има настоящия президент на Европейския съюз Херман Ван Ромпой. В този ред на аналогии, според шведския журналист, в ролята на шогуна в Европейския съюз в момента идеално се вписва германският канцлер Ангела Меркел.

 

Местните феодали в Япония са управлявали териториите си съобразно собствените им виждания - използвали са собствена валута, собствена данъчна система, поддържали са собствени армии. Те често се противопоставяли на декретите, издавани от администрацията на Императора (в европейския случай, от Брюксел) и когато той им е изпращал инспектори, местните феодали (в случая може би Гърция) ги правели за смях. Така например провинция Сатсума издигнала фалшиво село, в което самураите били предрешени като селяни, когато императорът пратил проверка.

 

Елитът на Япония по онова време прекарвал значителна част от времето си в столицата Едо (Брюксел), харчейки събраните от данъци средства за собствена издръжка. Хората на улиците не се вълнували въобще от императора или шогуна (лидерите в Брюксел). Така Япония имала всички качества, които я определяли като изоставаща страна, която е твърде разпокъсана, за да може да се справи с разрешаването на проблемите си.

 

Въпреки това няколко десетилетия по-късно Япония се превръща в една от най-централизираните държави в света с потенциал да поддържа компании като Мицубиши или пък да отбележи съкрушаваща победа над Русия през 1905 година. Това е рядък обрат в историята, а отговорът на въпроса как се стига до там, се крие в кризата, породена от глобализацията с пристигането на американския комодор Пери. През 1854 година той отваря Япония към търговия със Запада.

 

Днес Европа се мята в подобни кризисни мъки. Южните европейски държави имат още много какво да направят, за да адаптират икономиките си за реалността на индустриализирания Китай. Което е по-лошо, те попаднаха в капана на обединената валута, който направи невъзможно за тях да вземат евтини заеми и едновременно с това покачи цените на стоките, които произвеждат.

 

Във времена, когато политическия съюз се дава като единствената възможност, която може да спаси еврото, мозъчният тръст и бюрократите в Брюксел трябва да се противопоставят на чувството за безизходица и безпомощност, което е обземало и японската администрация през 19-ти век.

 

Ситуацията в Европа изисква нещо като повторение на революцията, извършена с акта, наречен Реставрацията Мейджи в Япония. Тя ще централизира силите и ще поеме контрола над финансовите решения в страните-членки на съюза. Един от възможните сценарии би бил значително засилване на властта на Брюксел (Императора).

 

Брюксел ще трябва да накаже провинциите, които са все още хванати в примката на еврото. Заслепени от вторачване в най-големия си катаклизъм от Втората световна война насам, в Европейския съюз "продават" европейския проект за спасяване на еврото като мирен план. Само че, правейки това, те си затварят очите за значителния брой конфликти, които идват с протестите срещу декретите на централната власт.

 

Японският елит е имал усещането за принадлежност към нацията си и са живели с него в продължение на хиляда години. Но за да се стигне до там е имало гражданска война, световна война и институционална намеса в образованието на хората, която да ги превърне в истински японци.

 

В нашата част на света трябва да се върнем назад към Римската империя, за да намерим последния пример за това какво е представлявала обединена Европа, завършва статията си шведският журналист. Според него историята сякаш дава примери за готови решения, които могат да бъдат взети в кризата, защото тя прилича на други подобни, но те едва ли биха били удачни в случая. По-важното според журналиста е, че това политическо обединение, създадено да пребори кризата, може да не допринесе за мира в региона, а за точно обратното. /presseurop.eu