Днес бяха обнародвани данните за Брутния вътрешен продукт на Китай през третото тримесечие на 2011 г. – прирастът на втората най-голяма икономика в света се е забавил до 9.1% на годишна база, след като правителствените мерки за овладяване на инфлацията оказаха своите възпиращи ефекти.

„Развитието на националната икономика е добро и тя продължава да се движи в очакваната посока“, заяви китайската национална статистическа служба. Но моментът е подходящ да се запитаме: има ли китайското икономическо чудо здрави основи? Може ли пренебрегването на демократичните принципи – нещо, което се посочваше дори като тайната на китайския успех – да гарантира устойчив икономически растеж?

Върху тези въпроси дискутира Яшенг Хуанг, професор по политическа икономия в Масачузетския технологичен институт, в скорошна реч пред обществото за споделяне на идеи TED. Хуанг е етнически китаец, автор на публикуваната през 2008 г. книга „Капитализъм с китайски свойства“.

Същинския въпрос, който икономистът поставя на дискусия, е дали демокрацията пречи или помага на икономическия растеж. За целта той сравнява растежа на Китай и Индия и твърди, че икономическото заключение е в полза на, не срещу демокрацията. Но нека първо опитаме да си отговорим на въпроса: защо средният темп на икономическия растеж в Китай през последните 30 години е двойно по-висок от Индия? Китай има Шанхай, Индия има Мумбай. Защо в Шанхай царуват небостъргачи, а в Мумбай мизерните квартали?

Отговорът на проф. Хуанг не е изненадващ: защото правителството на Китай стои над закона. То планира с оглед дългосрочните интереси на страната и би могло, както и прави на практика, да изселва милиони хора от домовете им. В същото време правителството в Индия трябва да се вслушва в гласа на народа. Премиерът на страната Манмохан Сингх е учил в Оксфорд и е пропит от хуманни идеали, но дори той признава, че тактиката, приложена за възхода на Шанхай, е голяма работа.

Нека го наречем Шанхайска теория за икономически растеж: Китай насърчава икономиката си, като акцентира върху четири елемента. Това са инфраструктура, силно правителство, държавен капитализъм и правителствена собственост: демокрацията е пречка за растежа.

Силното правителство според тази теория е необходимо, тъй като не може да се разчита на правата на частната собственост. Държавната собственост, особено върху земята, е нужна, за да може бързо да се пуска в действие инфраструктурата. А самата инфраструктура – летища, магистрали, мостове и т.н., е много важна за икономическия растеж.

Но наистина ли инфраструктурата е толкова важна за икономиката? Това е ключов въпрос /включително за България/. Ако вярвате, че икономически растеж не може да се постигне без инфраструктура, значи не можете да минем без силно правителство – и обратно.

Но емпиричните данни не потвърждават тезата, че инфраструктурата е задължително условие за растежа – изтъква икономистът. СССР например имаше внушителна телефонна инфраструктура през 1989 г., малко преди да се сгромоляса. Тогава в Съюза имаше 107 телефона на 1000 души, а в Китай 10 телефона на 1000 души. Телефоните, както и останалата инфраструктура, не гарантират икономически ръст.

Да разгледаме и друг пример как инфраструктурата не може да обясни всичко в растежа. През 1981 г. в много по-малката по площ Индия имаше повече жп линии отколкото в Китай /61 240 км спрямо 53 900 км/. Общо погледнато, до края на 1990-те години Китай изоставаше от Индия в инфраструктурно отношение. И въпреки това Китай днес има огромно инфраструктурно предимство пред Индия.

Ако се обобщят световните примери, по-вярно е заключението, че инфраструктурата е следствие, а не причина за икономическия растеж – твърди Хуанг. Икономиката расте, правителството събира повече ресурси и може да ги инвестира в инфраструктура.

Тогава, вреди ли демокрацията на икономическия растеж? Обикновено на този въпрос се отговаря, като се сравни Индия и Китай, защото имат сходен брой на населението. Но подобно сравнение е изкуствено. Много по-естествено е сравнението между демократична Индия и управляваният от военните Пакистан, които имат и обща география, и обща история. Ако се прибегне до това сравнение, демокрацията не пречи на, а насърчава икономиката.

Защо тогава толкова икономисти хвалят авторитарните правителства? Една от причините е успешният икономически модел в Източна Азия. Корея, Тайван, Хонконг, Сингапур – това са все истории на успеха. Някои от тези страни през 60-те и 70-те, до 1980-те години бяха управлявани авторитарно. Но да се прави от това генерално заключение е все едно да се запитат всичките печеливши от лотарията: „Спечелихте ли?“ Разбира се, отговорът ще е „Да!“ Ако не се поинтересуваме от всички онези, чиито билети са изгорели, някой би си направил заключението, че от лотарията се печели на 100%.

Всеки успех на авторитарно правителство се придружава от поне един провал в друга държава. Корея успя – Северна Корея се провали. Тайван успя, Китай на Мао се провали. Бирма се провали, Филипините се провалиха. Ако погледнем статистиката за целия свят, няма потвърждение, че авторитарните режими се справят по-добре от демокрациите. Тук учените масово правят студентската грешка от корелационния анализ.

Но всичко казано по-горе не може да заличи факта, че дори във времето на Културната революция, когато Китай беше полудял, страната постигаше средно 2.2 процентни пункта по-висок прираст на БВП на човек от населението от Индия по времето на Индира Ганди. Изводът е, че Китай е имал в себе си някакво толкова силно преимущество за икономическия растеж, което е компенсирало всички негативни ефекти от Културната революция.

Според Хуанг, това тайно китайско оръжие е човешкият капитал – „нищо по-различно от човешки капитал“. Най-голямото предимство на Китай е образованието. През 1990 г. в Китай са грамотни 77.8% от възрастните, а в Индия 48.2%. Още по-драстична е разликата между грамотността на китайските и индийските жени.

Но това не е всичко – защото в Китай за грамотен се смята човек, който може да чете и пише с 1500 йероглифа, а в Индия – човек, който може да напише името си, независимо на кой език. Наистина, Индия се фокусира върху висшето образование, но основното образование в страната е силно незадоволително.

Предимството на Китай пред Индия в човешкия капитал се изразява и в много по-големите жизнени очаквания – през 1965 г. средният китаец и живеел с 10 години по-дълго от средния индиец. Но може би най-важната спирачка за Индия е системната дискриминация и социалните предубеждения срещу жените.

В Китай между 60 и 80% от работната сила по крайбрежието са жени. В Индия работят почти само мъжете. Така че заглавия от типа „Индия ще изпревари Китай в текстила“ остават фантазии. Ако разгледаме историите на успеха в Източна Азия, жените винаги играят решителна роля за икономическия възход. Жените стоят в основата на промишленото чудо на Азия. Индия има да извърви много път до китайското отношение към жените.

Добре, но как да разбираме китайската политическа система? Не е ли вярно, че еднопартийната система насърчи икономическия ръст в Китай? Отговорът на този въпрос според професора е по-нюансиран. Политическата система може да се разглежда в статичен и динамичен план. В статичен план, без съмнение китайската система е авторитарна и еднопартийна. Но в динамичен план тя става все по-малко авторитарна и все по-демократична.

Икономическият растеж е динамична променлива и за да опишете това, което се променя, трябва да използвате други неща, които се променят, а не константи – учи професор Хуанг.

В Китай имаше политически промени. Бяха въведени избори в селата. Неприкосновеността на частната собственост беше повишена. Започнаха да отпускат земя при дългосрочни наеми. В селски Китай има и финансови реформи, даже се говори за селска предприемаческа революция. Може политическите промени да се случват твърде бавно, но така или иначе системата се движи в по-демократична посока.

Същата перспектива може да се приложи и към Индия. Когато Индия беше най-малко демократична, икономическият прираст беше само 1 – 2% годишно. През 1975 г. Индира Ганди обяви извънредно положение. Правителството притежаваше всички телевизии. Чак през 1990-те Индия пристъпи към политически реформи, предвиждащи самоуправление на селата, приватизация на медиите и информационна свобода. И икономическият ръст се ускори.

Една от причините Индия да се дава като лош пример за растежа, счита икономистът, е че тя винаги се сравнява с Китай. Но Китай е звезда. Ако сте баскетболист и постоянно ви сравняват с Майкъл Джордън, няма да изпъкнете. Това обаче не означава, че сте лош играч. На практика, ако Индия се сравни с останалите развиващи се страни, дори преди последния период на ускоряване от 8 – 9% годишно, тя е четвърта в списъка на нововъзникващите пазари.

Да помислим за бъдещето: ще успее ли драконът да продължи да доминира над слона? Според проф. Хуанг, Китай разполага с някои отлични фундаменти за растеж, но в Индия има нещо повече – там има импулс.