С повече от 6 млн. квоти за продажба разполагат българските дружества, участващи в системата за търговия с емисии на парникови газове. При пазарна цена към момента от € 13 за един сертификат, това прави над € 78 млн. приходи, които потенциално могат да бъдат реализирани от българския бизнес още през тази година. 

Това съобщи Министерство на околната среда и водите, след като на 21 април България получи одобрение на Националния си план за разпределение на квоти в периода 2008 - 2012 година.

В системата за търговия през този период участват 132 инсталации, които при дейността си изпускат в атмосферата парникови газове, поставени под контрола на Протокола от Киото.

През следващите седмици DarikFinance.bg ще ви разкаже как в света се стигна до въвеждането на въглеродните сертификати, какви са факторите, които влияят върху търговията с тях и как недостигът на квоти и налагането на санкции за надвишаване на допустимите емисии може да се отразят върху сесебстойността на продукцията в предприятията, включени в тази схема.

От 18 години международната общественост е ангажирана с инициативи срещу глобалното затопляне. Те целят да наложат нов модел на обществено поведение, който да доведе до ограничаване на вредното въздействие на човешките дейности върху околната среда. Смята се, че по този начин ще бъдат намалени щетите, които ускорените промени в климата нанасят върху световното стопанство. В същото време от този нов модел се очаква да наложи по-рационално и ефективно използване на ограничените природни ресурси, което от своя страна е необходимо услови за постигането на устойчиво развитие на цивилизацията.

Глобалните усилия се фокусират върху емитентите на парникови газове, тъй като натрупването на тези вещества в атмосферата се приема за главна причина на глобалното затопляне и ускорените промени в климата. За да бъдат обвързани с конкретни ангажименти по проблема, източниците на такива емисии биват идентифицирани на междудържавно, индустриално, секторно и индивидуално равнище.

В началото на 2010 година са в сила редица международни спогодби, които задължават по-голяма част от света с национални индикативни цели за понижаване на емисиите парникови газове с конкретни стойности. Те от своя страна са разпределени между инсталациите и агентите в дадената страна. Крайната цел на световните усилия срещу глобалното затопляне се измерва в постигането на определена концентрация на парникови газове в атмосферата и стабилизирането на тази пропорция за възможно по-дълъг период от време.

За да изпълнят поставените задачи, участниците в тези инициативи са изправени пред необходимостта от предприемането на радикални реформи в дейността си. Основно задачите се свеждат до повишаване на енергийната ефективност на инсталациите, до подобряване на коефициента на полезно действие и до редуциране на изпусканите емисии парникови газове. Необходимо условие при всяко от тези положения е запазването на растежа за съответната държава, индустрия или предприятие. В повечето случаи това се осъществява чрез капиталови инвестиции и внедряване на нови технологии. В същото време обаче, изпълнението на тези ангажименти бива съпроводено от рискове за загуба на конкурентоспособност и дори от изпадане във фалит.

Не само в качеството й на голям емитент, енергетиката е сред обектите, които са най-силно засегнати от международните инициативи за борба с глобалното затопляне. Тя е секторът, подложен на най-силен натиск от новите технологии, особено тези за добив на електричество от възобновяеми източници. В същото време ефектът върху нея се проектира като ливъридж върху всички останали индустрии и човешки дейности по веригата, което води до необходимостта от конкретни анализи на възможните изходи от климатичните програми.

В търсене на ефективно и справедливо решение, което да превърне стопанския живот в по-ниско емисионен, международните усилия срещу глобалното затопляне  се сблъскват с множество проблеми.

Ясно е, че икономическият растеж е в тясна корелация с ръста на емисиите въглероден диоксид и това е така, защото основните производства, които създават значителна част от Брутния вътрешен продукт на държавите, са енергоемки и замърсяващи.

Едно от основните деления между страните е на развити и развиващи се, като съответно темповете на покачване или спад в икономиките е различен за отделните държави.

От една страна, за да се постигнат глобалните цели, а именно задържане на концентрациите на парникови газове в атмосферата на определени нива, е нужно солидарното участие на всички агенти по света. Така например ако емитентите в Азия не покрият своя дял в опазването на атмосферния въздух, усилието на Европа по редуциране на изпусканите количествата СО2 се неутрализират и ефектът върху глобалното затопляне е нулев.

От друга страна такова единодействие е трудно постижимо защото възможностите на отделните държави са различни. Основните емитенти на въглероден диоксид в момента са развиващите се държави като Индия, Китай, Бразилия, страните от Средния Изток, Африка, Източна Европа. Там са концентрирани енергоемки индустриални производства, базирани на използването на петролни горива и въглища.

Това са евтини енергийни суровини, които позволяват поддържането на ниски производствени разходи, а от там и налагането на конкурентни цени на продукцията. Всяка инвестиция в по-ниско емисионна технология или превключване на гориво, което е щадящо околната среда, води до оскъпяване на продукцията и загуба на търговски предимства и пазари.  

Битува обаче схващането, че развитите страни следва да поемат по-голям дял от разноските на климатичните програми в сравнение с развиващите се страни, въпреки, че вторите са по-големи емитенти на парникови газове в момента.

Аргументите за това са свързани с факта, че по време на индустриалните революции това са били основните източници на СО2, натрупани в атмосферата. Ако разгледаме емисиите на глава от населението се забелязва, че няма съществена разлика между Германия, Япония и Великобритания. Ако обаче погледнем кумулативно къде е била индустриалната революция през последните 50 години, Великобритания и Германия натежават пред Япония. Но както и в правото, и тук е валиден принципът, че не може да се налага наказание със задна дата.

Осъзнаването на вредата, която се нанася с емитирането на парникови газове, идва едва в края на XX век, следователно отговорност за минали събития няма как да бъде потърсена в настоящето чрез определяне на по-голяма тежест, която развитите страни да поемат в борбата с климатичните промени. В същото време обаче именно тези държави разполагат с нужните финансови възможности за инвестиране в областта на новите технологии, докато за развиващите се страни подобни действия водят до допълнително обременяване с нови дългове.

Полемично е и как точно да се извърши количествено определяне на  ангажиментите по държави. Дали емисиите парникови газове да се пресмятат като тон СО2 на глава от населението или като процент от БВП. За страни като Китай и Индия, където населението е многомилионно, първият метод очевидно е по-изгоден. Той е по-щадящ и за страни като България, където емисиите СО2 на глава от населението са от порядъка на 5 т. годишно, при средно за Европейският съюз 11 - 15 тона СО2 годишно и 23 т. на глава от населението в САЩ. 

За да няма държави, които са по-облагодетелствани в определяне на количествените им ангажименти заради чисто демографските характеристики, в практиката се налага комбинация от критерии, сред които темпът на растеж на БВП, постигнатото подобрение на енергийната ефективност и други

Тези методи на количествено съпоставяне между държавите обаче съдържат елемент на морален абсурд. Ако приемем, че дадена страна произвежда вид стока,  при което се емитират големи количества въглероден диоксид и я съпоставим с втора държава, която произвежда не стоки, а услуги, при които емисиите на парникови газове са значително по-малки, то методиката за разпределяне на емисиите на глава от населението ощетява сериозно интересите на първата страна. В същото време втората страна се ползва от произведените блага в първата страна, която пък на свой ред се ползва от услугите, произведени във втората. В ангажиментите си по отношение на борбата с глобалното затопляне обаче втората държава е облагодетелствана.

Възможност за туширане на тези несправедливости е обособяването на система, при която въглеродният диоксид да се калкулира в стойността на продукцията. Това способства да се изгладят различията в емисиите парникови газове на глава от населението, като с помощта на този механизъм тежестта се пренася върху крайните потребители, докато емитентите получават възможност за набиране на финансов ресурс, с който да обезпечат производството си с нови, ниско емисионни технологии.

* Следва продължение!