Агресивната турска външна политика е нещо ново. Тя започна през 2009 г., когато в Давос президентът Ердоган обиди Шимон Перес, тогава президент на Израел, употребявайки турската форма на „ти“, която във всекидневието се използва за обръщение към куче и го обвини за зверства в Газа. Това беше в съзвучие с настроенията на избирателите в Турция.

Ердоган беше приветстван и се превърна в голяма фигура по време на Арабската пролет през 2010 г. По-специално той се опита да промени Сирия, но срещна твърдия отказ на Башар Асад към призивите за реформи, които да създадат нова версия на турската „мюсюлманска демокрация“. Очаквайки Асад да падне, Ердоган не направи нищо, за да спре гражданската война, която избухна в Сирия, и посрещна гостоприемно повече от 2 милиона бежанци, пише Норман Стоун в The Guardian.

Турският лидер, без съмнение, очакваше те да се завърнат в родината си след седмици. Вместо това Сирия затъна в блатото на гражданската война, а сирийските кюрди създадоха опасност за Турция.

Тогава се появиха руснаците, подкрепящи директно Асад, техният човек в Леванта и изтласквайки неговите опоненти. А Турция свали руски бомбардировач, действие което няма прецедент, дори и по времето на Студената война. До какво ще доведе това можем само да гадаем, но последиците могат да бъдат такива, че участващите в турската външна политика ще гледат с носталгия към старите дни.

Когато Турция придобива настоящия си вид, през 1923 г., тя няма точно определени граници в Азия. Британците фиксират тези граници през 1926 г., водени от собствените си петролни интереси, докато турците се смятат за наследници на Османската империя с всичките нейни територии. По същия начин мислят и сирийците.

Въпреки това, Турция води разумна външна политика, следвайки думите на Кемал Ататюрк: мир у дома, мир в чужбина.

Русия играе изключително голяма роля в онези години. Победила е Османската империя в десетина войни, но също има основен принос за опазването на новата турска република. Руснаците изпращат злато и оръжия на турските националисти и накрая дори правят териториални отстъпки, ощетявайки Армения в замяна на Азербайджан.

Приятелските отношения между Анкара и Москва приключват през Втората световна война, когато Сталин ясно заявява, че иска достъп до Дарданелите и територии в Източна Турция. САЩ категорично се противопоставят на такива териториални промени и турските власти дори получават помощ по плана „Маршал“. След това на Турция помага и Международният валутен фонд, като местните хора и фирми получават достъп до европейските пазари и особено до германския пазар на труда.

Англо-американската връзката е много важна за извеждането на Турция от Близкия изток. В същото време точно САЩ подкрепят първото турско ислямистко правителство, издигнато след изборите през 1950 г.

Преди него в Турция настъпва социалният популизъм. Левите партии обещават „къщи на народа“ по съветски модел за ограмотяване и по-здравословен живот за бедните селяни, за които имамът е естественият водач, както е бил свещеникът в селските райони на Ирландия или Италия. Ислямисткото правителство закрива комуните и вместо тях построява джамии. Сега в Турция има повече от 80 000 мюсюлмански храма.

Накрая армията трябва да влезе в ролята на левицата, за да предотврати ислямизацията, да гарантира правата на жените и това, че образованието не се изчерпва с рецитиране на Корана.

Истински великият лидер на съвременна Турция е Тургут Йозал, който успява да надхитри армията през 80-те години на миналия век и да отвори турския пазар за чуждестранните износители и инвеститори.

Йозал е отчасти кюрд и знае, че проблемът на Турция е, че кара кюрдите да се чувстват като втора класа граждани. Преди всичко той разбира значението на поддържането на благоразумната традиция на турската външна политика.

Йозал е за Турция лидер като Тачър за Великобритания и всъщност много от неговите действия през 80-те години на миналия век са в основата на сегашния икономически просперитет на страната.

Сега в Анкара властва Реджеп Тайип Ердоган, който иска да е велик водач и да създаде „благочестива нация“. Той помага както на Мюсюлманското братство, така и без никакво съмнение на „Ислямска държава“.

Турция лесно може да прекъсне линиите за снабдяване на джихадистите. Защо не го прави?

До момента авантюризмът на Ердоган беше доста успешен, но той може би рискува да унищожи страната. Как?

С комплекс за малоценност и мегаломания. В продължение на векове, а дори и от времето на монголите, разумният ислям е питал: „Какво се обърка? Защо Господ ни е оставил, а дава на другите?“

Сега Турция настъпва, получавайки отстъпки от Европейския съюз, заради бежанците и от САЩ, заради противопоставянето си на Русия.

Президентът Ердоган си седи в своя палат с размерите на китайско летище и вижда себе си като възродител на Османската империя.

Но той забравя един важен факт. Основната заплаха за владетелите на Истанбул никога не е идвала от Европа, а от Изток, от Иран, Сирия и Русия.

Сега изглежда, че западните държави ще си сътрудничат с Русия в мълчалива подкрепа на Асад, опитвайки се да унищожат друг по-голям враг - „Ислямска държава“.

Ердоган се справяше изключително добре до момента с потискането на вътрешната опозиция и засилването на международните си позиции. Но докато в централния Анадол започва да се усеща зимният студ, той забравя един важен урок, който османските владетели са научили по трудния начин: Не провокирай Русия.