Вече няма такова нещо „един народ в Божите ръце“ - ние сме един свят в Божите ръце, пише Кристия Фриленд, колумнист на Reuters. Глобализацията работи – светът като цяло става по-богат, но голяма част от разходите, свързани с прехода, се понасят от работниците на Запад.

Триумфалната победа на Мит Ромни на първичните избори на Републиканската партия във Флорида правят още по-вероятно противопоставянето Обама – Ромни през есента. Наистина, не знаем със сигурност дали точно Ромни ще е републиканският кандидат, но ако е той, можем да твърдим със сигурност, че кандидат президентската дискусия ще се завърти около въпроса: дали САЩ да остане „един народ“, или все пак правителството да се погрижи повече за проблемите на долните 99%.

Знаем какво мисли Ромни по въпроса. В интервю по телевизията миналия месец той обясни: ако президентът насърчи идеята за разделяне на Америка на базата 99% срещу 1%, а най-успелите хора са точно в този един процент – тогава той ще даде тласък за нов подход в тази страна, който е изцяло несъвместим с концепцията за един народ в Божите ръце.

В същото време президентът Обама в обръщението си за състоянието на съюза директно застана зад перспективата на 99-те процента. Възстановяването на тяхното благоденствие било най-важния въпрос на нашето време. „Нито един въпрос не е по-належащ. Нито един дебат не е по-важен. Ние или ще станем страна, където все по-малък брой хора стават все по-богати, докато все повече американци едва се оправят, или ще успеем да възстановим икономиката, в която всеки получава честния си дял и всички играят по еднакви правила“.

Анализ на Обама се гради на едно скорошно изследване от трима влиятелни икономисти – Дейвид Отър, Дейвид Дорн и Гордън Хенсън /Autor, Dorn and Hanson/. В тяхната статия „Китайският синдром“ се разглежда влиянието на търговията с Китай върху ръста на неравенството в САЩ; наскоро главният икономически съветник на президента Алън Кругър се позова на нея.

Статията е впечатляваща дори само заради това, че бележи промяна в идейния консенсус в икономическите академични среди. Доскоро щатските икономисти определяха технологиите като движеща сила за неравенството. Кругър не отрича действието на този фактор, но се позовава и на статията „Китайският синдром“, в която се разглеждат ефектите от глобализацията, на първо място на търговията с Китай, върху „сините якички“ в САЩ.

Консервативната оценка е, че глобализацията обяснява една четвърт от настоящия спад на заетостта в промишления сектор в САЩ. Нейните негативни ефекти обаче излизат извън загубата на работни места. В обществата, поразени от Китайския синдром, заплатите падат.

Оказва се, че заплатите извън производствения сектор се понижават даже още повече – и някои хора спират да търсят работа. Резултатът е „рязък спад на средните доходи на домакинствата“. Чичо Сам, правителството, също го отнася, например заради ръст на помощите за нетрудоспособност.

Не може да се каже, че Отър, Дорн и Хенсън са протекционисти. Но те директно ни напомнят, че ползите и щетите от търговията са неравномерно разпределени в обществото – и така подлагат на сериозно съмнение доктрината за „един народ в Божите ръце“. Авторите на статията заявяват, че техните емпирични констатации не противоречат на логиката на свободната търговия. “Те просто разясняват последиците от търговията върху разпределението“, пишат икономистите.

Когато поставих този въпрос на Джоузеф Стиглиц, нобелов лауреат по икономика и стар пророк за пагубните последици от глобализацията, той нададе победен боен вик – коментира авторката. “Икономическата теория е много проста“ - обясни Стиглиц. „Това, което става, когато събереш две много различни държави, например Китай и САЩ, е че заплатите в държавата с по-високи заплати са под натиск и тръгват надолу. Това можеше да се предположи. Пълната глобализация на практика означава, че заплатите в САЩ ще са същите като заплатите в Китай. Това се нарича перфектен пазар. Това не ни се харесва“.

Истината според Фриленд е, че вече не сме „един народ в Божите ръце“, станали сме един свят. Свикнали сме да мислим, че левият политически и икономически спектър има интернационална перспектива. Либералите са тези, които са загрижени за бедността в Африка или възпитанието на момичетата в Индия.

Иронията днес е, че днес интернационалът не се поддържа от либерали с огнени сърца, а от титаните на кожодерския капитализъм.

Ето какво например казва Стив Милър, председателят на застрахователния гигант AIG и един от легендарните босове в залеза на Детройт, за глобализацията и работните места. „Първо, като гражданин на света, мисля, че всеки човек в света, без значение в коя страна се намира, трябва да има същите възможности, каквито имаме ние в Съединените щати“.

„Глобализацията е тук. Тя е част от живота; тя няма да си отиде. Това означава, че за едни и същи нива на умения ще има нещо като изравняване на равнището на заплащане – особено за работни места, които са мобилни, ако продуктите могат да се местят, което не е всичко“.

Няма значение какъв паспорт притежаваш, ако си собственик или ръководител на глобална компания. Но както показват Отър, Дорн и Хенсън, ако си работник в САЩ, ще трябва да бъдеш „изравнен“, което е доста болезнено.

При наличието на една умна политика, нещата могат да са много по-различни – заключава Фриленд. Сякаш сега не изглежда, че Европа има на какво особено да научи останалия свят, но в момента група германски индустриалци придружават канцлера Ангела Меркел на посещение в Гуанджоу. Американците биха могли да проучат как Германия превърна Китайския синдром в нещо печелившо както за директорите, така и за сините якички, за работниците.

От английски с малки промени Димитър Събев