Примерът на икономиките от Латинска Америка е много важен, за разбирането на динамиката на износа. Това е регион, който има богата традиция в индустриализацията, основана на използването на вътрешни ресурси, за да се изгради конкурентен експортен сектор.

В момента България и държавите от Централна и източна Европа са принудени да правят същото, след като кризата в еврозоната доведе до рязко свиване на външните инвестиции.

Дали търговията може да осигури чуждестранни финансови ресурси по същия начин като притока на чужди капитали? Според проф. Жан Крегел, отговорът е не. На пръв поглед инвестициите и износът се допълват, но реално са два противоположни фактора.

Това е лесно да се види от платежния баланс, който показва, че единственият начин търговията да осигури нетен приток на чуждестранни капитали за финансиране на развитието на икономиката е, ако по текущата сметка има излишък. От друга страна, ако има нетен приток на финансови ресурси по капиталовата сметка, то по текущата сметка на платежния баланс трябва да е налице дефицит.

Търговия може да бъде източник на увеличаване на вътрешните ресурси за развитие и без формиране на излишък, ако увеличаването на дела на износа в БВП води до нарастване на капацитета на вноса и увеличава разнообразието на потребителски стоки и на капиталови стоки за производителите. Така, с търговия могат да се придобият стоки, чието производство не е достатъчно ефективно в дадена страна.

А ако търговията увеличава покупателната способност или общата производителност на вътрешните ресурси, тя може да повиши общите вътрешни ресурси за развитие.

За съжаление, опитът на развиващите се страни по-скоро противостои на тази теза, като се има предвид зависимостта им от износа на суровини и стоки за междинна обработка. В такива условия, търговията всъщност може да намали наличните ресурси за развитие.

Аржентина натрупа големи излишъци от износа си в резултат на продажбата на първични продукти на воюващите страни по време на Втората световна война. Раул Пребиш е отговарял за планирането на следвоенното използване на натрупани резерви, за да осигури развитие за местната икономика. Оказва се, че планът не може да бъде изпълнен, тъй като цените на вноса от индустриализираните страни се покачват, а добавената стойност на износа остава все така ниска, което води до нетна загуба на вътрешни ресурси.

Тоест, за да води до развитие на икономиката, износът трябва да се състои основно от стоки с висока добавена стойност. Така успехът на търговията като източник на растеж е въпрос до голяма степен на политики.

Изглежда, че външните финансови потоци са основно средство за увеличаване на ресурсите за развитие. Външните потоци могат да бъдат използвани за финансиране на дефицита по текущата сметка, резултат от вноса на потребителски стоки, както и за финансиране на вноса на капиталови стоки.

Но кредитите в чужда валута трябва да бъдат обслужвани или чрез лихвени плащания или чрез превеждане на печалбите към чуждестранните собственици. Така използването на чужди капитали за финансиране на потреблението всъщност води до изтичане на капитали от икономиката и трябва да бъде компенсирано или с постоянен ръст на инвестициите или с приходи от износ.

Основната трудност, пред която са изправени развиващите се страни в използването на търговията и външнотърговските потоци като източник на ресурси за развитие е, че сегашните режими, които регулират международната търговия и финанси не позволяват пряк контрол върху размера или използването на притока на капитали, нито върху състава на износа и вноса, а лихвените проценти реално се определят от условията на пазарите в развитите страни.

Международните финансови институции гарантират, че развитите страни разполагат с неограничено право да инвестират в развиващите се страни и, че развиващите се страни ще приемат политиките, необходими, за да се гарантира погасяването на техните задължения.

Световната търговска организация (СТО) пък гарантира, че развитите страни имат свободен достъп до развиващите се пазари, без загриженост за въздействието на състава на вноса и възможностите за износ от техните икономики.

Така успех в използването на износа като източник на ресурси за развитие имат държавите със силни протекционистки политики, например Китай, които контролират състава на износа и вноса и по този начин гарантират, че добавена стойност на експортната продукция нараства по-бързо от тази на вносните стоки.