Широкоразпространеното схващане за минималната работна заплата е, че тя е гарант за определен минимум на работниците, който е достатъчен да покрие разноските им на живот и да им гарантира определен стандарт. Философията на този инструмент обаче е малко по-различна. Минималната работна заплата не е право, нито привилегия. В действителност тя е търговия, предмет на договорка, нещо аналогично на това да си купиш хляб от магазина. Това пише Боб Конфър, вицепрезидент на Confer Plastic, и пояснява: При постъпването на работа, работникът приема, че е съгласен да се труди за конкретния работодател, който пък го компенсира за това, че ползва неговия физически и умствен потенциал. Всяка от страните може да прекрати отношенията, ако се чувства неудовлетворена от сделката.

За работодателя да привлече талантливи служители това означава, че офертата към тях трябва да е достатъчно атрактивна. Освен определено ниво на заплащането, той може да добави допълнителни екстри за стимулиране, за да може да е конкурентен на другите оферти от работодателите на пазара.

С времето това съревнование за най-добрите служители би следвало да доведе до увеличение на равнището на заплащане, защото повечето работници ще се стремят да се усъвършенстват, за да получават по-големи заплати. Това би следвало автоматично да се отрази върху производителността. И обратно -  ако работодателят не заплаща адекватната цена за положения труед, това би трябвало да се отрази върху качеството на продукцията и на производствения процес като цяло. Самите служители няма да са мотивирани да се развиват.

Ако го нямаше правилото на минималната работна заплата в търговията с труда щеше да оцелява само най-силният. С въвеждането на минималната работна заплата по-слабите получават подкрепа за оцеляване. Опасността за тях идва и от факта, че много работодатели в дейности, които са нискодоходни, като например бързото хранене или пакетирането на храни, нямат никакъв стимул да наемат високоспециализирани работници. Освен това те са наясно колко плащат конкурентите им, така че нямат причина да увеличават разходите си за труд.

Минималната работна заплата действа и като спирачка за плащането на по-големи суми на работниците, защото те знаят, че имат един гарантиран минимум, който е определен така, че да им дава възможност за определено ниво на комфорт. Това обаче може да се разглежда и като недостатък, защото хората, които не са склонни към усъвършенстване и развитие, не биха положили усилия в тази посока.

Според Боб Конфър моделът на минималната работна заплата, периодично индексирана с темпа на инфлацията, не води до нищо добро за капитализма в дългосрочен аспект, защото не стимулира работодателите да се борят за най-качествените кадри, а в същото време не амбицира служителите да подобряват квалификацията си.

Минималната работна заплата е конституирана в САЩ през 1938 година със специален закон, наречен Fair Labor Standards Act (FLSA). В него се определя размерът на възнаграждението за работници със специални умения в индустрии като минната или пък в леката промишленост. Несъгласия с фиксираното възнаграждения са пораждани от факта, че има бизнеси, в които се наемат по-нискоквалифицирани хора, като например ресторантите и магазините за продажба на дребно, но ориентир за заплащането на персонала в тях също е фиксираната минимална работна заплата.

Това ниво на заплащане на труда обаче се влияе от инфлацията. Това от една страна е демотивиращо и изисква периодично актуализиране. От друга страна обаче нивото би следвало да абмицира работниците да поддържат равнището на уменията си на адекватно високо равнище.

За да покаже как се влияят парите от инфлацията, Майкъл Салтсмън от Boston Herald показва как се изменя възнаграждението за отработен час работа от 1968 година до сега. Ако преди 42 години типичната надница за един час работа в сектора на услугите за лица, които не са на мениджърски постове е била $ 1.53. Преизчислено през курса на инфлация от тогава до сега, днес това прави $ 9.89. Съгласно сегашния стандарт в този сектор в момента минималното почасово заплащане в САЩ възлиза на $ 11.45.

Инфлацията и равнището на минималната работна заплата завъртат и още едно опасно колело, което налага държавно регулиране. При по-голямо увеличение на работната заплата отколкото е ръстът в производителността, се създава риск от ескалация на инфлацията. Вдигането на минималната заплата автоматично води до увеличаване на разходите за труд, които имат собствениците на бизнеси.

Има страни по света, където няма минимална работна заплата. В Швейцария няма такова понятие. Малайзия също не гарантира минимум на заплащането, но се очаква на 1 май премиерът на страната да въведе лимит за заплащане на труда от $ 266 - 300 на месец.