Държавата вече официално призна, че минималната работна заплата всъщност е социална помощ, въпреки че се плаща от работодателите.

В момента се обсъжда проектопостановление на Министерски съвет, в което е записано, че минималната заплата ще трябва да е между 35 и 55% от средната за страната.

Точният ѝ размер пък ще се определя на базата на инфлацията и линията на бедност. Това предложение не е ново. През 2013 г. тогавашният социален министър Хасан Адемов опита да наложи тази методика, а от години синдикатите настояват за повишаване на минималната заплата до 50% от средната.

Към 2014 г. съотношението между двете е 41%, което е съизмеримо с нивото в Европейския съюз, като в ЕС-28 няма държава, в която това отношение да достига 55%.

Ако разгледаме данните по области в България, се вижда, че в повечето области това съотношение превишава 50%, като във Видин дори достига 60%, което е пагубно за нискоквалифицираните и допълнително повишава безработицата в областта.

Нещо повече, увеличаването минималната заплата избутва изкуствено и средната нагоре, което пък по предложената формула ще наложи ново повишаване и този процес ще се повтаря отново и отново по една спирала, която ще изхвърля все повече и повече хора от пазара на труда.

Отпадането на нискоквалифицираните от заетост, които са болшинството от тези, които получават най-ниски заплати, пък ще доведе до допълнително повишаване на средната работна заплата, какъвто беше случаят в началото на кризата, тъй като тя се изчислява само за работещите, и съответно също ще служи като аргумент за по-нататъшно административно увеличаване на минималните възнаграждения.

Порочната спирала на повишаване на минималната заплата, която, между другото, се налага и без да е приета каквато и да е формула, ще се засили от нейния изпреварващ ръст над този на производителността на труда и съответно – на ръста в добавената стойност, която може да произведе работникът.

Именно тук е признанието на правителството, че минималната заплата е социална помощ. Предложението предвижда, че тя ще зависи от инфлацията и линията на бедността, но не и от показатели, които действително отразяват принадената стойност на труда като производителността му.

Докато производителността на труда не се повишава с подобен темп, няма как да се очаква, че ще има кой да плаща за труд повече, отколкото този труд му носи.

В България производителността на труда - 5 евро на изработен час, остава най-ниската в ЕС, 7 пъти по-ниска от средното за съюза и точно 14 пъти по-ниска от първенеца Норвегия.

За периода 2008-2014 г. производителността се повишава с едва 15%, въпреки ниската база, докато минималната заплата нараства с 64% за същия период и дори със 73%, ако прибавим последната промяна от средата на 2015 година.

За сравнение, в ЕС ръстът за съшия период е 25% или три пъти по-малък. Несъответствието е повече от очевидно. От работодателите се иска да плащат все повече и повече, въпреки че ръстът в производството е пет пъти по-бавен.

Това води до огромно набъбване за разходите за труд. Именно България е страната с най-висок ръст на разходите за труд в ЕС – 46% за периода 2008-2014 г. при 14% среден ръст в общността. Естествено, част от този ръст може да се очаква заради ниската изходна база, но така или иначе разликата се стопява много бързо.

Основната причина обаче е именно административното повишаване на разходите за труд – както чрез големите скокове на минималната заплата, така и чрез постоянното повишаване на минималните осигурителни праговете, каквито в ЕС няма, които на практика също могат да се възприемат като минимални възнаграждения по квалификационни групи и икономически дейности.    

Множество изследвания показват, че по-високата минимална заплата води до по-висока безработица и до по-бавно откриване на нови работни места. Наскоро и ИПИ публикува анализ, който приведе ясни иконометрични доказателства, че нивото на минималната заплата се отразява негативно върху заетостта сред най-ниско квалифицираните.

Сметката показа, че всяко вдигане на минималното възнаграждения със 100 лв. води до загуба на над 25 хиляди работни места сред хората с начално и по-ниско образование.

Здравия разум дори подсказва, че правителството не може да разпореди увеличаване на минималната заплата до 2000 лв., например, и стотици хиляди хора да не загубят работата си или да преминат в сивия сектор.

Всяко по-ниско повишение има съответния ефект и не е за подценяване, особено предвид огромното натрупване през годините. Работната заплата е заплащане за извършен труд и не трябва да се превръща в социална програма за правителството. Тези, които ще пострадат от подобни мерки, са същите тези, на които популизмът уж се опитва да помогне. /Зорница Славова, Институт за пазарна икономика/