Архитектите на еврото още навремето знаеха, че делото им е непълно, заявява Джордж Сорос в статия, публикувана във Financial Times. Единната валутата има обща централна банка, но не и общо финансово министерство – нещо неизбежно предвид това, че договорът от Маастрихт създаде валутен съюз без политически съюз. Но властите бяха убедени, че ако и когато еврото изпадне в криза, те ще са в състояние да я преодолеят. В крайна сметка, така бе създаден и Европейският съюз – стъпка по стъпка, със знанието, че ще са нужни и допълнителни стъпки.

Поглеждайки назад обаче могат да се установят и други недостатъци на еврото, които останаха скрити от архитектите. Валутата, от която се очакваше да доведе до конвергенция, вместо това създаде дивергенция. Това се дължи на факта, че учредителите не разбираха как дисбаланси могат да възникват не само в публичната сфера, но и в частния сектор – отбелязва легендарният инвеститор.

След като евро беше пуснато в употреба, търговските банки получиха възможност да рефинансират експозициите си в правителствен дълг на дисконтовото прозорче на Европейската централна банка; регулаторите разглеждаха държавните бонове като свободни от риск. Това доведе до свиване на лихвените диференциали между различните страни. Това от своя страна създаде бум на недвижимите имоти в по-слабите икономики, намалявайки конкурентоспособността им. В същото време Германия след обединението трябваше да затегне колана. Профсъюзите там се съгласиха да разменят споровете за заплати и условия на труд за сигурност на работното място. Така се роди дивергенцията. Но банките продължаваха да трупат правителствени ценни книжа, с оглед да спечелят от минималните лихвени диференциали, които все още оставаха.

Липсата на общо финансово министерство стана видна като проблем първо след банкрута на Lehman Brothers на 15 октомври 2008 г., когато заплахата от системен колапс принуди правителствата да гарантират, че на никоя друга системно важна финансова институция няма да се позволи да фалира, пише Сорос. В същото време Ангела Меркел, канцлерът на Германия, настояваше, че всяка страна трябва да гарантира за своите институции, отказвайки общо-европейския подход. Интересно е, че лихвените диференциали се раздуха едва през 2009 г., когато ново избраното гръцко правителство обяви какво са сторили предшествениците му и че дефицитът е много по-голям от съобщаваното. Това беше началото на кризата на евро.

Сега се търси лек за липсата на обща хазна /финансово министерство/: първо спасителният пакет за Гърция, след това временният извънреден фонд. Финансовите власти са малко бременни, шегува се Сорос – според него на практика е сигурно, че ще се основе някаква перманентна институция. За жалост също толкова сигурно е, че и новите споразумения ще са неефективни. Защото еврото страда и от други липси. Политиците са изправени не само пред валутна криза, но и пред банкова криза и криза на макроикономическата теория.

Властите правят най-малко две грешки. Едната е, че те са решили да направят всичко, за да избягнат фалити или „остригване“ по сега емитирания държавен дълг, от страх да не провокират банкова криза. Така притежателите на облигации на неплатежоспособните банки се предпазват за сметката на данъкоплатците. Това е политически неприемливо. Напролет ще бъде избрано ново ирландско правителство, което ще се откаже от сегашните споразумения. Пазарите усещат това и ето това е причината, заради която спасяването на Ирландия не донесе облекчение. Второ, високите лихви по спасителните пакети правят невъзможно по-слабите страни да подобрят конкурентоспособността си спрямо по-силните. Дивергенциите ще продължат да се разширяват и слабите страни ще продължат да отслабват. Взаимните обвинения между кредитори и длъжници ще се засилват и има реална заплаха еврото да разруши политическата и социална кохезия в ЕС.

И двете грешки могат да се поправят, счита легендарният инвеститор. Относно първата, извънредните фондове трябва да се използват както за рекапитализиране на банковата система, така и като кредит на независимите държави. Първите ще бъдат по-ефективни в използването на фондовете от вторите. Така страните ще бъдат с по-малък дефицит и ще получат достъп до пазара по-бързо, ако банките им бъдат добре капитализирани.

Добре е да се инжектират активи сега, отколкото после и е по-добре това да се направи на европейско ниво, вместо страна по страна – уточнява още Сорос. Така ще се създаде европейски регулаторен режим. Общо – европейска регулация на банките засяга националния суверенитет по-малко, отколкото европейски контрол на фискалната политика. А европейския контрол на банките е по-малко податлив на политически злоупотреби от националния контрол.

По отношение на втория проблем, лихвите по спасителните пакети трябва да бъдат намалени до ниво, по което самият ЕС може да тегли заем. Това ще даде преимуществото за развиване на активен пазар на еврооблигации, заема позиция по европейския диспут Джордж Сорос и заключава:

Тези две структурни промени могат да се окажат недостатъчни като спасителен път на страните в нужда. Допълнителни мерки, като „остригване“ на инвеститорите в държавен дълг, могат да се окажат необходими. Но ако са добре рекапитализирани, банките могат да абсорбират това. Във всеки случай, две ясно забележими грешки, които осъждат ЕС на мрачно бъдеще, могат да бъдат избегнати.