Миналия четвъртък Жан – Клод Трише, президентът на Европейската централна банка, трябваше да отговори на неудобен журналистически въпрос: не се ли превръща ЕЦБ в „лоша банка“, щом изкупува в подобни размери държавния дълг на притеснените си членки. Трише се възмути и надигна глас: неговата институция се е представила „Безупречно! Безупречно!“ в ролята си на пазител на ценовата стабилност.

Да бе, безупречно – затова сега еврото е на прага на колапса, репликира го икономистът Пол Кругмън за New York Times. Финансовите проблеми на Европа вече не се ограничават в малките страни в периферията. Сега дълговата криза е обхванала държави, които формират 1/3 от БВП на съюза. Така че единната европейска валута рискува своето съществуване.

И по всичко личи, че европейските лидери дори не искат да признаят каква е природата на заплахата, да не говорим да се справят успешно с нея.

Кругмън, който е носител на Нобеловата възпоменателна награда за икономика, припомня критиките си относно „фискализацията“ на икономическите дискусии в САЩ. Той отдавна твърди, че смяната на фокуса във Вашингтон от трудовия пазар към бюджетните дефицити е преждевременна. Същото – но в много по-лоша версия – се върши от европейците, според него.

Ако се заслушаме в думите на много европейски лидери, предимно но не само германци, ще останем с впечатлението, че проблемите на Стария континент се свеждат до поучителната басня „Дълг и наказание“: правителствата са теглили твърде много кредити, сега те плащат цената и строгите фискални икономии са единственият отговор.

Но ако тази басня въобще е вярна, тя трябва да се разказва единствено по отношение на Гърция. Преди финансовата криза от 2008 г. Испания имаше бюджетни излишъци и много нисък дълг. Някой би казал, че фискалната позиция на Испания е била просто безупречна. И макар да беше силно ударена от колапса на жилищния бум, страната все още е със сравнително нисък дълг. Трудно може да се обоснове позицията, че фискалната позиция на Испания е по-лоша от да речем на Великобритания.

Защо тогава Испания – покрай Италия, която е с по-висок дълг, но с по-малък дефицит – изпитва подобни проблеми? Отговорът е. Че тук има нещо сходно с банковата паника. Инвеститорите, независимо по каква причина, се страхуват, че страната ще фалира по дълга си. Те не искат вече да купуват ДЦК или ги купуват по повишени лихви. Страната трябва да рефинансира дълга си, прави го при по-високи лихви, това влошава фискалната й позиция – и така фалитът става по-вероятен.

Кризата на доверието се превръща в самоизпълняващо се пророчество. В един момент тя се превръща и в банкова криза, тъй като банките обикновено инвестират силно в правителствен дълг.

И сега: страна със собствена валута като Великобритания би могла да прекъсне описания цикличен процес. Ако е необходимо, Bank of England може да започне да купува правителствени книжа с новонапечатани пари. Това може и да доведе до инфлация – макар че това не е задължително, щом икономиката остава депресирана – но за инвеститорите инфлацията е много по-малка заплаха от фалита.

Само че Испания и Италия отдавна нямат свои валути, те имат евро. В резултат на това заплахата от самоизпълняваща се криза е много реална. Това обяснява защо лихвите по италианските и испанските ДЦК са двойно по-високи отколкото по британските.

Което ни връща на въпроса за безупречната ЕЦБ. Трише и колегите му точно в този момент трябва да изкупуват италиански и испански дълг – онова, което тези страни щяха да правят сами, ако все още имаха собствени валути. На практика едва преди няколко седмици ЕЦБ започна да го прави и постигна временно облекчение за притеснените държави.

Но заедно с това централната банка попадна под незабавните упреци на морализаторите, които мразят самата идея да се помага, особено при подозрения за фискален грях. Нагласата на тези морализатори изглежда ще блокира всяка следваща спасителна акция, по тази причина пазарът отново изпадна в паника.

ЕЦБ е обсебена от стремежа да бъде „безупречна“ по отношение на ценовата стабилност. Но във време, когато Европа отчаяно се нуждае от икономически растеж, една малка инфлация би била много от полза. Вместо това, банката затяга паричното предлагане, за да се пребори с инфлационни рискове, съществуващи единствено в нейното въображение.

Сега ще берем плодовете от това, предупреждава икономистът Кругмън. Не говорим за криза, която ще покаже ефекта си след година или две; нещата могат да се разрешат в рамките на идните дни. Но когато това стане, целият свят ще пострада. Светът сега гледа: дали ЕЦБ ще свали лихвите и ще започне по-свободно да осигурява кредит? Или европейските лидери ще продължат да са най-загрижени за наказването на длъжниците, за да спасят себе си ...