Политиката, известна като количествено улеснение, е по-скоро неефективна, отколкото смъртоносна, въпреки всички викове до небето от последните дни. Така смята Мартин Улф, колумнист на Financial Times. Според Улф, след решението на 3 ноември не стоим пред монетарен Ноев потоп, а по-скоро обувката ни започва да пропуска вода. Според коментатора, изхождайки от поетия ангажимент на Федералния резерв на САЩ да поддържа едновременно създаването на работни места и да пази ценовата стабилност, Бен Бернанке е бил задължен да направи нещо в създалата се ситуация.

Въпросът е какво точно е трябвало да се направи. Решението на Бернанке за обратно изкупуване на правителствени ценни книжа е класическо в същността си; при това то не е чак толкова мащабно, тъй като то ще увеличи баланса на Федералния резерв с една четвърт, или с 4% от БВП. Тоест САЩ не са се запътили към втора Ваймарска република, хиперинфлация.

Същевременно не е чудно, че финансовият министър на Германия Волфганг Шойбле е на различно мнение. Според Шойбле моделът на икономически растеж на САЩ е в дълбока криза. Германският политик отбеляза, че не е честно САЩ да обвинява Китай за манипулиране на валутния курс и същевременно да понижава курса на долара, „отваряйки вратата на потопа“.

Изглежда Шойбле би желал САЩ да тръгне по дефлационния път, наложен на Гърция и Ирландия – отбелязва Улф. Но САЩ нито ще го направи, нито е добре да го прави. Според Улф, критиките към централната банка на САЩ са неоправдани. Частните банки създават пари от нищото в далеч по-големи мащаби, отпускайки кредити, много често глупави. Това е същността на съвременната монетарна система – но защо приватизацията на една публична функция се възприема позитивно, а когато централната банка прави същото, за да отговори на публични нужди, това се описва като катастрофа? След като банките са спрели да отпускат кредити, то изглежда централната банка трябва да ги замести.

Друга критика е насочена към това, че Фед умишлено понижава стойността на долара. Но стойността на долара не е въпрос от компетенцията на Федералния резерв. При това решението да се трупат доларови резерви в размер на 6.8 трилиона за последните 10 години е било изцяло избор на правителствата в развиващия се свят – никой не ги е карал да го правят, а в случая с Китай мнозина са ги съветвали да не го правят.

При това на всички е ясно, че САЩ не може повече да поддържа едновременно толкова голям търговски дефицит и здрава фискална позиция. Настоящата монетарна политика на САЩ е просто обратната страна на монетата на източноазиатския меркантилизъм. Въпреки всички изговорени приказки, истински необходимият ход за световната монетарна система е координираното оскъпяване на валутите на новите икономики. Тоест според Мартин Улф в монетарно отношение САЩ няма вина.

Всичко изредено тук не означава, че политиките на ФЕД са най-добрите възможни, счита авторът. Икономическият ефект от количествените улеснения ще е ограничен и затова Улф твърди, че централната банка е трябвало да поеме ангажимент за създаване на по-високи инфлационни очаквания. Според него вероятно по-добре биха подействали и допълнителни правителствени разходи. Нужно е бързо преструктуриране на американския дълг. Но предвид отсъствието на кооперация между Конгреса и Федералния резерв, подобни ходове е трудно да се очакват.

Солидните хора викат, че небето пада, само за да се учудят след това, че то не е паднало – коментира Улф. И в края отбелязва: наистина е разумно да се призовава за нова глобална монетарна система, както направи президентът на Световната банка Робърт Зелик. Но откъде накъде злато – най-спекулативния елемент на суровинния пазар?! Когато боговете искат да унищожат някого, те първо го правят луд.