Целият план за строги икономии в ЕС се основава на една погрешна предпоставка. Тази катастрофална грешка сега е извън всякакво съмнение, пише Амброуз Еванс-Притчард в The Telegraph.

 

Германските политици и икономисти вярват и това е нещо като догма, с която те подкрепят националните си интереси, че стойността на фискалния мултипликатор е около 0.5.

 

Какво значи това? Ако публичните разходи бъдат намалени с 1% от БВП на дадена страна, икономиката ще се свие с 0.5%. Тоест намаляването на разходите има негативен ефект, но той е по-малък от ползите за фискалната стабилност. Тази догма се базира на анализи на МВФ и от десетилетия се прилага при решаването на фискални кризи.

 

Но в големите европейски икономики стойността на мултипликатора е около 1.0, което означава, че Франция например ще премине през твърде тежка 2013 г, за която планира съкращаване на публичните разходи с 2% от БВП, с цел да изпълни дефицитните изисквания на ЕС. А в южноевропейските страни стойността на мултипликатора е близо 2.0.

 

И така, на какво се дължи грешката? Данните на МВФ идват от предходните кризи, с които отделни държави успяваха да се справят, чрез увеличаване на износа, девалвация на валутите си или понижения на лихвените проценти от централните си банки.

 

Гърция, Испания и Италия не могат да девалвират еврото. Износът им е под натиска на конкуренцията на северните европейски страни, централните им банки не могат сами да определят основните си лихвени проценти. Така ефектите от затягането на фискалната политика не могат да бъдат смекчени и балансирани с парични мерки и ефектът им върху потреблението е много по-драматичен.

 

Европейската централна банка прави нещата още по-лоши. Тя позволи намаление на широките пари в еврозоната по-рано тази година, при условия, че сама си е поставила като цел растеж на агрегата М3 с 4.5%. ЕЦБ твърде лесно се огъна под натиска на германските политици и спря да налива пари в европейската финансова система.

 

По принцип централните банки могат да ограничат спада на икономиката с покупка на активи, на база на количествената теория на парите.

 

Но възможностите това да стане чрез мерки за понижение на реалните лихвени нива, както се прави в Европа и в САЩ, са твърде ограничени. Ефектът от по-ниските лихви върху кредитите се компенсира до голяма степен от понижението на доходността на депозитите. И в разгара на кризата това често не води до увеличаване на потребителските разходи, а само до спад на доходите на домакинствата.

 

На този фон решимостта на Европа да затяга фискалната си политика, само задълбочава рецесията и служи единствено за изпълнение на чисто бюрократични цели за дълг и дефицит.