Идеята, че щастието може да заеме – и то по-представително – мястото на потреблението в икономическите оценки, вече не може да се нарече нова. Тя беше подновена през 2008 г. във Великобритания, където вече се работи за измерване на националното благополучие с помощта на специален индекс. Визията на премиера Дейвид Камерън е, че един ден индексът на всеобщото благополучие може би ще измести прочутия БВП (брутен вътрешен продукт).

 

Островът не случайно е опитната площадка за тази логична, макар и непривична теория. Икономическият растеж се приема за мерило на икономическия успех на правителствата, но в развитите страни той вече е почти невъзможен. Колкото и богат да е човек, той има една уста, в която да пъха разни неща и едно тяло, което да кичи с дрехи и бижута. При липса на революционни технологии, които да водят до структурна промяна в икономиката и живота и при демографски застой, растежът на икономиката не само е невъзможен, но и безсмислен.

 

Вероятно прогресът на техниката няма да спре и производителите ще продължат да изнамират улеснения за нашия бит и бизнес. Но капиталовите инвестиции, които в предишни епохи всеки път се превръщаха в ново стъпало на икономическия растеж, според мен няма да играят тази роля до безконечност. Напротив, ще станем свидетели на икономическо смаляване в развития свят и изоставяне на производства – случващо се паралелно с миграция на икономиката във виртуалния свят, който ще влиза във все по-сложни отношения с реалния. „Клирингът“ между двата свята също е фактор за смаляване.


С други думи, в скоро време на страни като Великобритания и Холандия ще е невъзможно да отчитат икономически растеж, така че от политическа гледна точка там е напълно подходящо да се работи върху индекс, който ще може да продължава да нараства. По-важното е, че тази концепция, която явно не влиза в принципно противоречие с консервативните идеологии, е свързана с промяна, стигаща отвъд начина ни на живот – влизаща във вътрешните стаички на нашите души.

 

Книгата от 2011 г. „Манифест на щастието“ с автор статистикът Ник Маркс обобщава изследванията на nef, Фондацията за нова икономика, по въпроса дали и как щастието би могло да се превърне в по-добър измерител от БВП за нашите успехи. Истина е, че богатството е източник на задоволство, както и че бедността ражда нещастие. Но опитът да се постави знак на равенство между двете: щастие = богатство, което е същото с богатство = успех, е една от големите грешки или дори вина на господстващата икономическа парадигма.


Всъщност грешката е сравнително нова. В противен случай в Декларацията на независимостта на САЩ нямаше да пише, че неизменните човешки права са „живот, свобода и преследване на щастие“ - а че тези права са „живот, свобода и преследване на икономически растеж“, шегува се Маркс. „Голяма част от съвременния живот се основава на погрешната логика, че щастието и благополучието идват от финансовото богатство“ - пише той в манифеста си. Че тази логика е погрешна се доказва лесно: първо, след един праг на задоволяване на насъщните ни потребности няма достоверно доказателство, че трупането на богатство прави хората по-щастливи.

 

Второ, преследването на богатство може и да носи известно удоволствие, но това става за сметка на потенциалното благополучие и щастие на следващите поколения. Щастието ти ще се изпари, ако знаеш какъв мизерен шанс оставяш за децата си. Голямата част от идеологемите, които управляват днешния икономически свят, бяха разработени във време, когато идеята за оскъдността на ресурсите на планетата беше чужда. Самоограничението на бизнеса от екологични мотиви не е сред добродетелите, прославяни в евангелието на капитализма.

 

Икономиката ще продължава да работи и след като щастието измести икономическия растеж от ядрото на политиката. Но колко по-различна ще е тази икономика! Щастието е нещо естествено; то заедно със страха, погнусата, яростта и тъгата е сред петте първични човешки емоции. Може и да не е сигурно – на индивидуално, както и на национално ниво – че богатството те прави щастлив, но има редица доказателства, че щастието може да те направи материално по-богат. В книгата си Ник Маркс се позовава на психологически изследвания, доказващи по научен път, че щастливите хора по-рядко ги уволняват, по-лесно си намират нова работа, по-често получават увеличение на заплатата – и дори живеят по-дълго. Щастливите хора са успешни не само за себе си – те обогатяват хората около себе си и цялото общество.

 

Да се върнем на макроикономиката. Известен е „парадоксът на Естерлин“, на името учения от Калифорния Ричард Естерлин, който в началото на 1970-те измерва съотношението между БВП и щастие. Той стига до заключението, че в богатите държави усещането за щастие безспорно е по-високо – но с времето, докато БВП се покачва, равнището на щастието, измерено с различни показатели, остава същото. С други думи, докато ставаме по-богати, не ставаме и по-щастливи. Естерлин обяснява това с тезата, че щастието се влияе от сравнителното, а не от абсолютното богатство. Ник Маркс акцентира на още нещо: когато говорим за щастие и богатство, в една система с ограничени ресурси трябва да обърнем внимание и на ефективността.

 

Ако щастието сред хората в една страна нарасне да речем с 10% от факта, че въздухът за дишане стане по-чист – и нараства с 5% за всеки 1000 долара допълнителен годишен доход, трябва ли да преследваме ръст на доходите с 2000 долара (което по всяка вероятност допълнително ще влоши качеството на въздуха), или просто да се насочим към вземане на мерки за по-чист въздух? Множеството политици дори няма да си зададат подобен въпрос, но е факт, че хората дават комплексни оценки на благосъстоянието си, много по-дълбоки от БВП. Факт е, че екип начело с Джоузеф Стиглиц, изследвал въпроса за щастието по поръчение на френския президент Никола Саркози, установи непосредствено преди кризата, че според 61% от европейците животът се влошава – в момент, когато официалните показатели никога по-рано не изглеждаха толкова лъскави.

 

Идеята на nef и на Ник Маркс излиза извън традиционната представа за щастието като строго субективна категория. За тях щастието следва да се претегли през призмата на планетарните ресурси, в своеобразния „Индекс щастлива планета“ (Happy Planet Index). Той отчита както благополучието, така и устойчивостта на консумацията на различните държави: първото с „индекса на щастливите години“, т.е. продължителност на живота, умножена по показател за удовлетвореност на живота на база измерванията на Gallup. Устойчивостта се смята с вече добре известния показател за екологичен отпечатък /ecological footprint/.

 

Да видим какви са заключенията от този индекс за България. В европейски план – изключващ неразвитите страни извън Европейския съюз – България и Естония изпъкват като страните с най-ниско „обективно“ щастие. В глобален план България получава 42 пункта оценка за „планетарно щастие“. По удовлетвореност от живота сме на равнището на африканска държава: по скалата от 1 до 10, средната удовлетвореност на българина от живота е 5.5 – колкото на македонците и албанците. Сходна /5.3 пункта/ е удовлетвореността от живота на населението в Ирак. За планетарно щастие обаче, по ред причини натоварването върху околната среда в България не е особено високо, надхвърляйки само с 22% справедливия дял, съответстващ на ресурсите на планетата. Като се съчетае това със средна продължителност на живота на българина от 72.2 години, България попада в петата, предпоследна от общо шест категории страни в индекса.

 

Тук стигаме до най-важния момент от разсъжденията: Средният българин действително е по-беден и по-неудовлетворен от живота от останалите в Европейския съюз. Но ще стане ли средният българин по-удовлетворен, ако забогатее? Тъй като теориите и логиката накланят везните към отрицателния отговор – за същото говори здравият разум и историческият опит – за какво въобще става дума в официозния политикономически дебат в България? Стремейки се към щастие с погрешните средства, тоест с трупане на богатство без оглед как то се разпределя, ние реално рискуваме да разрушим онова, заради което не пропадаме съвсем в планетарните индекси: запазената си природа.

 

Щастието е въпрос на ефективност: бурният растеж в света между 1960 г. и 1970 г. увеличи екологичния отпечатък с 55%; след петролния шок отпечатъкът нарасна с още 10%. За цялото това време индексът на щастливите години се покачи с 23% - и то главно заради удължаване продължителността на живота, а не заради изпълването на този живот с щастливи мигове. Посоката е икономически неоправдана. Със задоволство мога да отбележа, че с щастливо хрумване още през 2006 г. в самиздат брошурата „Свободни размисли върху възела на размяната“ изразих математически несъответствието между прираста на потреблението и прираста на благополучието.

 

Още тогава беше ясно – а идейно развитие все още няма – че не богатството, което го нямаме, а липсата на национален морал и санкции за неспазването му, на култура и уважение към културата, пречи на България и на българската партия в Европа и света. Докато най-умното в икономическата ни дискусия и практика е идеята за успех под формата на материални придобивки и демонстрация на статут, власт и връзки, дори с балканско самочувствие на чело няма да получим уважение. Ако продължим по този път, оставащият шанс на нацията ни за ръст на благополучието и щастието е в думата „безмозъчно“. По тази причина поетът е казал, за нас: Не пей ми се, не смей ми се, от днес ще блея.