Има ли исторически факти, които показват, че големите увеличения на държавните разходи като процент от БВП водят до по-висок икономически растеж и създаване на повече работни места? Отговор: няма такива.

Миналата седмица коментирах, че през първите четири тримесечия след дъното на рецесията от 1982 г. средният растеж на тримесечие беше 7.9% срещу 3.2% през първите четири тримесечия след дъното на рецесията от 2009 г. Освен това отбелязах, че безработицата спадна рязко – с 2% вследствие намаляването на данъците по времето на Рейгън през 1982-83 г., докато при значителното увеличение на държавните разходи при президента Обама тя остана непроменена – в първите четири тримесечия след възстановяването от дъното на всяка от рецесиите. Намаляването на данъчните ставки „цакат” увеличението на държавните разходи.

Моята колонка обезпокои някои от тези, които искат още по-големи държавни разходи, като колумниста от New York Times Пол Кругман, който написа наивно опровержение: „Когато Пол Фолкър /през 1982/ смяташе, че сме страдали достатъчно, той намали лихвените проценти, строителството се съживи и то беше това, което основно предизвика възстановяването. Рейгъномиката не беше приложима.” Хммм, звучи сякаш г-н Кругман твърди, че намаляването на данъците върху капиталовите печалби, лихвите, дивидентите и другите доходи няма ефект върху разходите, способността и ползата от закупуване на жилище. Той също така не отбелязва, че практически всички други сектори, освен строителството, също се съживиха, след като орязването на данъците по времето на Рейгън влезе в сила. Това, което г-н Кругман и другите критици не успяват да представят, са примери от миналото, при които увеличението в държавните разходи е довело до по-висок икономически растеж и създаване на работни места. /Големите разходи по времето на президентите Хувър и Рузвелт само удължиха Голямата депресия./

Езра Клайн, който води блог в The Washington Post и Newsweek, както и други, нападнаха моя колега от Института Катон, данъчния икономист Дан Митчъл, затова, че подкрепи моята колонка. Г-н Клайн и другите критици твърдят, че всички рецесии са различни и поради тази причина сравненията са неуместни. Истината е, че всяка рецесия е различна и има много фактори, които влияят на представянето на икономиката, като парична политика, световната икономика и т.н., но това не означава, че не можем да правим заключения за ефектите от различните политики. Г-н Клайн твърди също: ”Ако искате да сравнявате Рейгън с някого, то това трябва да е Бил Клинтън, който също встъпи в длъжност по време на обичайна рецесия.” Г-н Клайн и другите критици са забравили, ако изобщо някога са знаели тяхната икономическа история – факт е, че икономиката на Щатите беше отбелязала ръст в продължение на две години, когато г-н Клинтън встъпи в длъжност през януари 1993 г. Рецесията от 1990 г. отдавна беше зад гърба ни.

През последните тридесет години няколко различни икономически политики бяха изпробвани, така че е полезно да погледнем какво се случи като следствие от тях.

Президентът Рейгън наследи стагнираща икономика с висока инфлация. Неговото решение бяха монетарни рестрикции /изпълнено от Пол Фолкър във Федералния резерв/, намаляване на данъчните ставки и ограничаване на разходите и регулациите /Рейгъномика/. Той нямаше контрол върху Конгреса, така че намаляването на данъчните ставки не беше напълно въведено до 1984 г. Резултатът беше седем години на висок икономически растеж, намаляващи безработица, инфлация и дефицити.

Джордж Х. У. Буш встъпи в длъжност с обещанието, че няма да въвежда нови данъци и ще замрази разходите с корекция за инфлацията. За съжаление, месеци след встъпване в длъжност той изостави предизборната си програма и позволи разходите и данъците да се увеличат. Грешки на Фед доведоха до лека рецесия, а увеличението на разходите и данъците по времето на Буш доведоха до бавно възстановяване. Президентът Клинтън беше избран през 1992 г. с обещанието да не увеличава данъците, което скоро наруши, но той ограничи растежа на разходите и икономическият растеж се ускори. През 1996 г. републиканците вече имаха мнозинство в Конгреса и те,  заедно с администрацията на Клинтън, рязко ограничиха растежа на разходите и намалиха данъчната ставка върху капиталовите печалби през 1997 г. Резултатът беше силен икономически растеж, ниска безработица и няколко години с бюджетен излишък.

Икономическият растеж беше спънат през 2000 г. от прекомерната реакция от страна на Фед по отношение на дотком-балона и от „Проблем 2000”. Икономиката вече беше в рецесия, когато Джордж У. Буш встъпи в длъжност през първото тримесечие на 2001 г. Първоначалният отговор на администрацията беше да се въведат данъчни облекчения и да се отпуснат кредити, които, както правилно беше прогнозирано от привържениците на икономиката на предлагането, биха направили малко за съживяването на икономиката. В крайна сметка, администрацията на Буш намали пределните данъчни ставки през 2003 г., но позволи държавните разходи да нараснат като процент от БВП, особено след като демократите получиха мнозинство в Конгреса през 2006 г.

Президентът Обама и контролираният от демократите Конгрес значително увеличиха държавните разходи  в отговор на рецесията, което предизвика формирането на дефицити двойно по-високи от тези по времето на Рейгън, много бавен растеж, намаляваща работна сила и висока безработица.

Историята показва, че намалението на данъчните ставки и намалените държавни разходи като процент от БВП са свързани с по-голям растеж и създаване на работни места. Дори сто години назад няма данни, които да потвърждават тезата, че по-големите разходи водят до просперитет.

Не партиите, а политиките са от значение. Историческите данни сочат, че ако страната приеме нивата на разходи /като процент от БВП/ от втория мандат на Клинтън и данъчните ставки от втория мандат на Рейгън, икономиката би била в подем и дефицитите биха изчезнали до голяма степен.

* Статията е взета от сайта на Института за пазарна икономика. 

** Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в понеделник, 9 август 2010 година. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Любомир Миленков, стажант в ИПИ.

*** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ