Гръцките и френските гласоподаватели отхвърлиха политиките на бюджетни икономии и противно на общоприетото мнение, може би са прави. Затягането на фискалната политика води до отслабване на икономическия растеж.
Досега, дебатът за бюджетните политики беше ограничен от обичайната дискусия между кейнсиански и анти-кейнсиански икономисти, които поставяха аргументите си под знака на паричния мултипликатор.
Но данните от Гърция и други страни показват, че съкращенията на фискалните разходи не водят до подобряване на финансовите позиции на страните. Вместо да намалява съотношението дълг към БВП расте, икономиките се свиват, а дефицитите се оказват "изненадващо устойчиви".
Проблемът е, че трудно могат да се намерят политически предложения, които да променят ситуацията, поне в разумни срокове. Структурните реформи биха имали позитивен ефект, но до него се стига твърде бавно.
Усилията за строги икономии на теория водят до реално подобряване на съотношението на първичния дефицит към БВП. Оказва се, че не е съвсем така. Подобни политики са успешни само при силен икономически растеж. Но ако растежът е слаб или отрицателен, ефектът от затягането на фискалната политика е по-скоро негативен.
По отношение на консолидирането на бюджета ефектите са още по-разочароващи, особено при наличието на огромен държавен дълг. С три изключения (Естония, Унгария и Швеция), съотношението на дълг към БВП нарасна навсякъде в ЕС, дори в страни, които успяха да намалят своите циклично коригирани първични дефицити. А в онези страни, където растежът на БВП беше под 2.5% през последните две години, дълговите съотношения се повишиха още повече.
Въпреки че Унгария и Естония, които преминаха през консолидация и рецесии, показаха, че има светлина в края на тунела, ефектът от икономиите може да се окачестви като много слаб, в най-добрия случай.
Паричната политика също е безсилна. Лихвеният процент може да бъде намален, но в еврозоната той вече е на много ниско ниво.
В европейската криза има и друг негативен фактор. Банките натрупват парични резерви, но не отпускат заеми, отчасти защото са заети с процес на диливъридж, отчасти заради намалялото търсене на кредити.
Що се отнася до фискалните решение, ситуацията е тежка. Няколко страни загубиха достъпа си до дълговия пазар, а още няколко са на ръба да го загубят. Докато финансовите пазари искат да видят растеж, те няма да предоставят достатъчно финансиране на държави като Италия, Испания и Франция. Така остава Германия, която като локомотив трябва да изтегли цялата еврозона от кризата. В Германия обаче заетостта е на практика пълна и всяко ускоряване на растежа ще бъде придружено със силен ръст на инфлацията.
В тази ситуация единственото ефективно решение е преструктурирането на суверенните дългове. Ако държавите намалят задълженията си, те ще могат с по-малки съкращения на разходите да ограничат фискалните си дефицити. Разбира се подобен подход би отрязал достъпа на засегнатите страни до дълговите пазари и те за известен период от време ще трябва да зависят изцяло от външно финансиране каквото могат да им осигури МВФ.
Някои страни ще изпаднат в частична неплатежоспособност, подобно на Гърция. И разходите ще трябва да бъдат разпределени между всички - облигационерите, банките, правителствата и цялата еврозона.
Но каква е алтернативата? От германската история можем да си извлечем много важна поука - избирателите, които са били отчаяни и са се чувствали малтретирани от чужди сили, в крайна сметка са гласували за Хитлер.
За да се избегне повторението на този исторически прецедент, Европа трябва да осъзнае, че намаляването на държавния дълг в толкова кратки срокове, има прекалено висока социална и икономическа цена.
Авторът Чарлз Уайплоз е професор по международна икономика в Института в Женева и директор на Международния център за пари и банкови изследвания. Материалът е публикуван във VOX.