Икономическият оракул на САЩ Ървин Фишър изпитва на свой гръб лудостта на Първата световна война. След като годеникът й е призован в армията, дъщерята на Фишър полудява; след това рискована мозъчна операция я убива. Фишър вижда в своята Маргарет още една от безсмислените жертви на войната и посвещава всичките си усилия на това да намери лекарство срещу икономическите и другите злини по света.

Фишър е убеден, че загубата на толкова много хора и почернянето на още повече накрая ще доведе до обществен ангажимент да се пази човешкия живот. Той става съавтор на наръчника за здравословен живот „Как да живеем“, продаден в 15 милиона екземпляра. Прокарва каузата „национална виталност“, покрай приноса си в учредяването на Общността на нациите, Сухия закон в САЩ, евгениката, опазването на околната среда, граници за имиграцията, граждански права за афроамериканците – и което заслужава внимание, за национално здравно застраховане.

Но вероятно най-трайният му принос е ролята в разработването на „икономическа теория на цялото“, тоест макроикономиката.

Син на проповедник, Фишър учи математика и природни науки по време на Ерата на Прогреса /както е известен краят на XIX век/. Но той чувства увлечение към икономиката, заради желанието си за „повече контакт с живота“. В началото е склонен да вярва, че всеки опит за намеса в механизмите на пазара носи повече вреда, отколкото полза. Но становището му се преобръща по време на личната му битка с туберкулозата – болестта, вкарала баща му в гроба. Победата над туберкулозата разклаща вярата на Фишър в лес фер. Той се убеждава, че не е задължително държавите, както и хората, да се оставят на природата да определя курса им. Когато пазарите падат, както става по време на финансова паника, интервенцията може да подобри нещата.

Към времето на Паниката от 1907 г. Фишър вече е стигнал до заключението, че повечето екстремни флуктоации в икономическата активност се дължат на смущения в паричното предлагане. Той открива, че източник на инфлационният бум са твърде многото пари – а твърде малкото пари са източник на дефлационни депресии.

Фишър обвързва привидно несвързаните икономически патологии в една променлива: парите, оттук и лекарството, което предписва: стабилизирайте стойността на парите, т.е. избегнете дефлацията и инфлацията – и ще стабилизирате икономическата активност. Това лекарство трябва да се даде от правителството, което емитира парите и определя тяхната стойност.

Нарасналите след войната икономически разстройства правят монетарната реформа Светия Граал на Фишър. Балоните, паниките, хиперинфлацията, депресиите – това не са природни явления, затова не трябва да се оставят да своеволничат, с което да застрашават бъдещето на световните пазари и демокрацията.

След кратката, макар и дълбока рецесия през 1920 – 1921 г., останалата част от двадесетте години е златна. Има три периода на забавяне през десетилетието, но толкова кратки и слаби, че повечето американци даже не ги забелязват. Новосъздаденият Федерален резерв сякаш потвърждава теорията на Фишър, че ако се избегнат инфлация и дефлация няма да има и диви пазари.

В личен план Фишър преуспява. Към 1929 г. той е на 60 години, директор на инвестиционната компания Remington Rand, която инвестира в половин дузина прохождащи предприятия; заедно с това оглавява успешна служба за прогнози. В средата на октомври 1929 г. той казва пред бизнесмени, че според него цената на акциите е достигнала „постоянно високо плато“.

Малко по-късно фондовият пазар се срива и целият финансов сектор в САЩ пада като къща, построена от карти за игра. В следващите месеци – когато енергията и идеите на Фишър биха били най-необходими – той губи не само богатството си, но и доверието в себе си.

Прекомерният оптимизъм, който той е показвал, вече го прави комичен. Медиите го описват като човек, който винаги настоява, че нещата са добре, говорещ само за просперитет, нова ера и увеличена производителност на труда. Неговите предложения как да се поправят нещата са сериозни и днес са се превърнали в конвенционална мъдрост. Но по онова време никой вече не иска да го слуша. Синът му си спомня как е дочул разговор между двама непознати във влака: „Уж Фишър знае отговора на всички въпроси и виж как изгоряхме“.

В предложенията си за международно опрощаване на данъци и управление на паричното предлагане – като противовес на стриктното придържане към златния стандарт – Фишър намира неочакван съюзник в лицето на Джон Мейнард Кейнс, спекулант в Лондонското Сити, Кеймбриджки авторитет на половин работен ден, бон виван, за когото говорят, че на смъртния си одър е обобщил: на този свят съжалявам само за едно – че не съм пил повече шампанско.

Първата световна война също привлича вниманието на Кейнс към силите на системата, които превръщат икономическия растеж в криза, следвана от депресия. Както и Фишър, той твърди, че икономическата и финансова взаимовръзка са неделима част от просперитета преди Войната; политическата стабилност изисква победители и победени да си сътрудничат в стабилизирането на валутите, което ще оживи търговията и кредитирането. Както и Фишър, Кейнс е убеден, че правителствата не могат да оставят екстремната инфлация и безработица да се оправят от само себе си.

Кейнс също остава сляп за срива от 1929 г. Щетите за личните му финанси са били толкова сериозни, че той е бил принуден да обяви за продан някои от любимите си картини на импресионисти. За негово щастие няма кандидат купувачи. За няколко години Кейнс възстановява загубите си – особено като разпродава акции на депресираните щатски банки на върха им през 1936 г. и ги купува обратно през 1937 г., когато пазарът отново се срива.

Когато нещата изглеждат най-зле, Кейнс звучи най-голям оптимист. Докато другите обявяват края на Запада, Кейнс използва статиите си във вестници, радио програмите и интервютата с журналисти да настоява за монетарни стимули в борба с депресията. Той вдъхва смелост на всички онези, които по думите на историка Арнолд Тойнби „сериозно обсъждаха и открито дискутираха възможността Западното общество и система да се разпаднат и да спрат да функционират“.

Кейнс пък казва на читателите и слушателите, че икономиката страда от механична повреда - „проблеми със стартера“, както образно се изразява в една статия. За това има сравнително лесно решение. С падналите цени фермерите и бизнесмените не могат вече да покриват разходите си, което ги кара да правят отстъпки, с което цените падат още повече. Всичко, което правителството трябва да направи, е да инжектира пари, докато цените не започнат отново да се повишават и дефлацията не се обърне.

Съветът на Кейнс също не е бил последван. Когато закъснялата и с ограничен мащаб монетарна политика не успява да се справи с Голямата депресия, Кейнс предлага нови насоки. През 1934 г. на среща в Ню Йорк Кейнс разпространява статия, в която се аргументира, че при определени условия евтините пари не водят до спад на безработицата на свободните пазари. Икономиката ще остане в стагнация, докато правителствата не стимулират частните инвестиции и консумацията с данъчни отстъпки и публичен труд. Тази статия е предвестник на „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“, която излиза две години по-късно.

Фишър и Кейнс споделят съдбата на много иноватори. Убеждението, необходимо за прилагане на техните неортодоксални идеи просто липсва в момента, когато то можеше да предотврати превръщането на Депресията в Голяма. Но Кейнс поне получава още един шанс, след като избухва Втората световна война. Споменът как опитите за икономическо възстановяване през 1919 г. се провалят кара Уинстън Чърчил и Франклин Рузвелт да решат този път да се справят по-добре.



Откъс от книгата на Силвия Насар „Голямото търсене: Историята на икономическия гений“, която ще бъде обнародвана на 13 септември в САЩ. Публикуван в Bloomberg.

От английски с малки съкращения Димитър Събев