„В разгара сме на международна валутна война, всеобщо отслабване на валутите. Това ни застрашава, защото отнема конкурентността ни“. Недоволството на бразилския финансов министър Гуидо Мантега е разбираемо. В ера на недостигащо търсене, страните емитиращи резервните валути предприемат монетарна експанзия – а страните с не-резервни валути им отговарят с валутни интервенции. Страни като Бразилия, които не са сред първите и не желаят да постъпват като вторите, установяват, че парите им рязко поскъпват и последиците ги плашат. Така обяснява глобалната валутна конюнктура Мартин Улф, колумнист на The Financial Times.

Не за пръв път виждаме подобни валутни конфликти, припомня Улф. Преди 25 години, през септември 1985 г. правителствата на Франция, Западна Германия, Япония, САЩ и Великобритания се срещнаха в Хотел Плаца в Ню Йорк и се споразумяха да понижат стойността на американския долар. Още по-рано, през август 1971 г. президентът на САЩ Ричърд Никсън шокира света, като преустанови конвертирането на долари в злато и въведе допълнително 10% вносно мито. И двете събития демонстрират желанието на САЩ да има евтин долар. Същото желание е в сила и днес. Но този път нещата са различни: във фокуса на вниманието не е примерен съюзник като Япония, а новата световна суперсила Китай. Когато се бият слонове, страничните наблюдатели могат да бъдат и смачкани.

В резултат от кризата богатите страни страдат от хроничен недостиг на търсене. Големите икономики – САЩ, Япония, Германия, Франция, Великобритания и Италия – работят 10% под предишния си капацитет. Потвърждение, че предлагането в тези страни превишава търсенето, е че инфлацията се движи около 1%, а дефлацията е реална заплаха. Изброените страни се надяват да постигнат растеж с помощта на износ. Но това може да се случи само ако нововъзникващите икономики започнат да трупат търговски дефицити и минуси по текущата сметка.

Същевременно Вашингтонският Институт за международни финанси прогнозира, че нетният приток на частни финанси от чужбина в нововъзникващите икономики ще достигне през 2010 г. сумата от 746 млрд. долара. Тази сума отчасти ще се компенсира от нетното изтичане на капитали извън нововъзникващите икономики в размер на 320 млрд. от частни лица и доста по-малко по правителствена линия. Но в крайна сметка нововъзникващите икономики ще се окажат с предполагаем излишък по капиталовата сметка в размер на 535 млрд. долара.

Но капиталовата сметка и текущата сметка трябва да се балансират. В крайна сметка новите икономически сили би трябвало да преминат към дефицити по текущата сметка, които се финансират от нетен приток на частни капитали от страните с високи доходи. За пренастройката за постигане на нов баланс са нужни по-високи разменни курсове на валутите на новите икономики. Или поне богатите страни очакват ситуацията да се развие по този сценарий.

Но ситуацията вече не представлява баланс между два, а между три фактора. Новите икономически сили натрупаха сериозни резерви от чуждестранни валути. В периода между янаури 1999 г. и юли 2008 г. валутните правителствени резерви в света се увеличиха от 1.6 трилиона до 7.5 трилиона долара. След уроците на предишните кризи, на тези резерви се гледа като на застраховка – и действително, към февруари 2009 г. стойността им се смъкна с 472 млрд. долара, които изглежда са били използвани като антикризисен буфер. Но от февруари 2009 г. до май 2010 г. тези резерви нараснаха с нови 1.3 трилиона долара и по последни данни са 8.385 трилиона долара.

Меркантилизмът е жив! - обобщава Улф. Само в ръцете на Китай са резерви в размер на 2.45 трилиона долара, или 30% от общите валутни резерви в света. Тази сума трябва да се разглежда като огромна експортна субсидия.

Същевременно никога в човешката история правителството на една суперсила не е кредитирало толкова мащабно друга суперсила. Според някои анализатори, противно на мнението в Конгреса на САЩ, валутният курс юан / долар не е манипулиран, тъй като може да се променя посредством промяна на вътрешните цени.

Но според Улф този аргумент щеше да е по-убедителен, ако Китай не се стараеше да потиска естествените монетарни, т.е. инфлационни последици от своите валутни интервенции. Междувременно неизбежният преход към дефицити по текущата сметка се пренася към страни, които са едновременно атрактивни за навлизащите капитали и същевременно не желаят или не могат да си позволят да интервенират на валутните пазари. Горката Бразилия!Дали пък не виждаме началото на нова финансова криза на нововъзникващите пазари?

Джон Конъли, финансовият министър на Никсън, се прочу с това, че каза на европейците: „Доларът е наша валута, но ваш проблем“. Китайците отговарят както си му е редът. Те не жертват валутата си, за да се приобщят към проблема. И така в ход е монетарна война: САЩ се стреми да създаде инфлация в Китай, Китай се мъчи да доведе дефлация в САЩ. И двете страни са убедени, че имат право. Никой от двете не успява, а останалият свят страда.

Лесно е да разберем позицията на Китай: да се избегне мрачната съдба на Япония след споразумението Плаца. Поскъпващата валута попопречи на експорта, САЩ натискаха за редуциране на японските излишъци по текущата сметка, а Япония реши да не предприема структурни реформи, а вместо това да налее пари в икономиката си. Последвалият балон доведе до загубеното десетилетие на 1990-те. Някога световен първенец, Япония изпадна във вътрешна криза.

За Китай, очевидно, подобен развой на събитията означава катастрофа. От друга страна е трудно да си представим устойчива конфигурация в световната икономика без големите нетни капиталови потоци от богатите страни към останалите – твърди Мартин Улф и продължава: ще е също толкова трудно да си представим какво ще се случи, ако най-успешната и голяма нова икономика в света се превърне и в най-голям нетен износител на капитали.

Нуждаем се от нов глобален ред, в който не само ще цари сега липсващото сътрудничество, но и ще има повече въображение за вътрешни и международни реформи – обощава колумнистът на FT. Според него перспективите не са много оптимистични: светът, основан на политиката „разори съседа си“, няма да свърши добре.