Инженер от НАСА – предприемач, който наскоро е инвестирал в завод за една от най-новите и най-чисти технологии в Силициевата долина – вече мисли как да премести производството извън САЩ.

Първата мисъл на всеки ще бъде: виновни са заплатите, евтиният труд в Азия изяжда американските работни места. Но истината е малко по-различна, пише в Bloomberg Карл Поуп, бивш председател на най-влиятелната американска екологичната организация Sierra Club.

Във високотехнологичен завод за производство на електроника заплатите не са толкова важни. Те формират само 10% от разходите. Подобни суми предприемачът лесно би загубил например само заради риска продуктът му да бъде копиран в азиатската страна, където е изнесъл производството си.

Не високите разходи за заплати карат американските компании да изнасят производството си от САЩ, а всичко останало.

Данъци, инфраструктура, квалификация на работната сила, разрешителни, здравеопазване. Например инвеститор с планове да построи високотехнологичен завод в Лонг Айлънд в крайна сметка предпочита Тайван, защото е информиран, че заради сушата в региона неговото предприятие ще бъде на опашката за вода заедно с няколко голф игрища.

Дялът на промишленото производство в създаването на работни места в САЩ достигна своя връх през 1979 г. и оттогава е намалял почти наполовина. Страната е загубила една трета от работните места в промишлеността и още милиони работни места, които са зависими от нея.

Но загубата на промишлени мощности сега не е толкова страшна, колкото загубата на производство в перспектива.

Предприемачите напускат САЩ не заради по-евтината работна ръка в другите страни, а защото търсят по-голяма правителствена подкрепа. Подкрепа, която Вашингтон дава на финансовите компании и военната промишленост – но не и на останалата част от американската индустрия.

И това, че заплатите не са определящи, е видно от опита на държави като Германия и Япония.

В Германия има по-високи заплати, по-силни синдикати и по-строги закони за труда, отколкото в САЩ. Въпреки това германската икономика е една от най-високопроизводителните в света.

Заплатите в Toyota не са много по-ниски от тези в GM, но японската компания прави 60% от автомобилите си в Япония, докато американската произвежда само 30% от колите си в Северна Америка.

Но ако заплатите не са виновни, каква е причината? Политиката. Американското правителство е враждебна към производството.

Вземете данъчна политика. Исторически работните места в промишлеността са най-високоплатените и разходите за обучение и здравни грижи, свързани с тях, са с около 30 процента повече, отколкото в другите сектори.

Лобитата на банкери и минни гиганти получават нови и нови отстъпки от правителството, но не и промишлените компании, които се третират като дойни крави. И в крайна сметка те също са измислили как да намалят данъчната тежест – като се местят в други страни.

Проблемът не опира само до данъците. Вятърните турбини например са огромни, тежки и скъпи за транспорт. Но тъй като администрацията на транспорта не е установила единни стандарти, всеки щат си определя собствени такива. И когато камионите с частите за турбините излязат на федерален път или преминат от един щат в друг, трябва да се разтоварят и натоварят отново, така че да изпълнят различните регулаторни спецификации за превоз на извънгабаритни товари. Положението е абсурдно, но американският пазар на турбини е сравнително малък, а правителството твърде съсредоточено върху други сектори, за да го направи печеливш.

Защо глобалния пазарен дял на автомобилната индустрия на САЩ от 71.1% през 1998 г, стигна до 44.8% през 2009 г.? Защо САЩ сега произвежда по-малко автомобили, отколкото Китай?

Конвенционалната мъдрост е, че разходите за заплати правят американските коли твърде скъпи. Всички дават за пример в това отношение упадъка на Детройт и неговите алчни синдикати. През 2008 г. The New York Times съобщи, например, че в GM "средния работник получава около 70 долара на час.

Проблемът е, че тази цифра не е съвсем точна. През 2007 г. средното почасово заплащане във фабриките за автомобили в Детройт е 29 долара. В същото време работниците в завода на Toyota в Кентъки получават по 30 долара на час.

Що се отнася до въпросните 70 долара, те включват освен почасовото заплащане и пенсионните вноски и здравните обезщетения. Тук липсата на държавата е явна. В повечето страни по света държавата е социално солидарна и по-голямата част от разходите за здравето на хората и пенсиите се поемат от обществото, а не от компаниите.

Истината е, че японските фирми успяват, защото са по-иновативни в масовото си производство, а са такива заради достъпа до евтин капитал, тъй като реалните лихви в Япония от десетилетие насам са отрицателни.

Липсата на дългосрочна държавна политика по отношение на промишлеността кара бизнеса да е фокусиран върху краткосрочните финансови резултати. Вследствие от това качеството на продукцията пада, тъй като бизнесът пести пари от текущите разходи за материали и технологии, за да отчита по-големи печалби пред акционерите. В дългосрочен план обаче по-ниското качество води до свиване на пазарния дял. Наличието на този проблем признават и от ръководството на GM.

Още по-страшно става, когато правителството се намеси. Слее като бяха въведени новите федерални правила за икономия на гориво, производителите на автомобили бяха принудени да изнасят поточни линии.

През последните две десетилетия политическите сделки при правителствата и на републиканци, и на демократи защитаваха американските банки, селското стопанство, фармацевтичните компании и Холивуд – но не и промишлеността.

Най-страшна обаче е липсата на сигурност. Никой не знае дали когато махалото се върне и сегашната опозиция дойде на власт, действащите законодателни актове няма да бъдат отменени. Републиканците подкрепят едни индустрии, демократите други. Данъчният кредит, въведен от Обама, може да не бъде продължен от следващия президент. Така предприемачът няма как да бъде сигурен докога инвестицията му в дългосрочен проект като промишлено предприятие ще е рентабилна.

А истината че, за да може една държава да бъде водеща в областта на технологиите и иновациите, тя трябва да има силна промишленост. Това обикновено не е секторът, които създава по-голямата част от брутния вътрешен продукт, но е секторът, който движи икономиката напред.

Броят на работните места във високотехнологични производства в САЩ е намалял с 28% от 2000 г. до 2010 г.

В същото време трудовите позиции в добивната промишленост са ограничени от наличните ресурси, а в сектора на услугите от броя на потребителите на съответните услуги.

Хенри Форд е плащал по 5 долара на час на служителите си, за да могат те да си позволят покупката на правените от тях коли. Но неговите служители са харчели парите си в Детройт, за разнообразни услуги, включително и финансови, като ипотеки. А купувайки жилища пък са стимулирали потреблението и добива на суровини.

Липсата на подкрепа за производството е част от провала на публичните инвестиции в САЩ като цяло. Публичните инвестиции в инфраструктура в САЩ намаляват постоянно от 1960-те години и вече възлизат на 2.4% от брутния вътрешен продукт. За разлика от Европа, която инвестира 5% от своя БВП в инфраструктура, или Китай който инвестира 9%.

Културата на поклонението на "белите якички" доведе до подценяване на инвестициите в развитие на знанията и уменията на работната ръка. САЩ имат най-добрите университети в света, но не и добре обучена работна ръка. САЩ приветстват иновациите, но не отчитат зависимостта им от производството. А финансите, пазарите, производството и заетостта – всички те процъфтяват, или се провалят в зависимост от обществената политика.

И в момента, въпреки кризата, САЩ имат второто по-големина промишлено производство в света. Американската промишленост все още може да бъде спасена, но само с помощта на Вашингтон.