Днес всеки, който има някакъв интерес към икономическата проблематика, е запознат с фалита на Lehman Brothers. Инвестиционната банка, която не бе последна в топ 5 класацията на Wallstreet, на 15 септември 2008 година обяви банкрут. Денят бе понеделник. До края на уикенда не се бе намерил купувач – спасител, тъй като Федералният резерв на САЩ отказа гаранциите си за подобна сделка.

В последвалите месеци световните централни банки трябваше да налеят стотици милиарди долари в кредитните пазари, за да убедят кредиторите да възстановят нормалната си дейност. Сметките след фалита на Lehman все още не са разчистени.

Зад този фалит стои човек, добре познат в своя бранш, но учудил целия свят, когато изкривеното му от алчност и амбиция лице озари новините. Дик Фълд, изпълнителният директор на Lehman Brothers, заложи на това, че банката му е твърде голяма, за да я оставят да фалира. Та нали през март 2008 г. закъсалите Bear Stearns вече бяха получили спасителните милиарди на ФЕД? А ние сме още по-важни, вероятно е мислел Фълд.

Оказа се, че тогавашният министър на финансите Хенри Полсън е имал друга гледна точка. Парите в света се създават от САЩ, наистина, но ако всеки инвеститор си позволи безумно да спекулира с риска, а след това се държи така, сякаш има наследствено право на държавна помощ, дори и хеликоптерите на Бернанке няма да оправят нещата. И Полсън каза не.

Разбира се, незабавно изникнаха конспирационните теории. Полсън все пак е човекът на Goldman Sachs, а конкуренцията на Wallstreet е такава, че смъртта на единия /в случая Lehman Brothers/ оставя повече пространство за другите. Но истината надали е толкова крайна. Говори се, че финансовото министерство всъщност е нямало нито капацитета, нито правомощията, нито интереса да спасява стола на арогантния Фълд.

Факт, който трудно подлежи на коментар е, Фълд скочи със златен парашут от потъващия кораб. За 8 години начело на инвестиционната банка Дик Фълд прибра половин милиард долара от бонуси – и нищо от това богатство не му бе отнето, въпреки че фалитът струваше на света много милиарди.

Шефът на ФЕД Бен Бернанке коментира пред Комисията по разследване на финансовата криза: нищо не можеше да спаси Lehman. Бернанке допълни: беше време да пресечем нагласата, че някоя компания е твърде голяма, за да фалира. Том Бакстър от Фед Ню Йорк потвърди по време на разпита на Дик Фълд: вече бяхме осигурили 30 милиарда финансова линия, за да помогнем за продажбата на Lehman на евентуалния купувач. В повече от това, нямахме правомощията да дадем гаранции на купувача.

Надали скоро ще разберем цялата истина около Големия фалит, още повече – надали самите участници в пазарната драма са наясно с всичките факти и ефекти. Но едно е сигурно – банката не е фалирала заради лошата работа на своите служители.

Това се доказва лесно, като се видят резултатите на Barclays – британската банка, която купи фалиралия бизнес на Lehman Brothers в Северна Америка за символичната сума от 1.75 млрд. долара. Wall Street Journal коментира: обединението на капиталите на Barclays /2.2 трилиона долара/ и уменията на служителите в Lehman донесе повече от отлични резултати.

Преди сделката 33% от приходите от инвестиционно банкиране на Barclays се формираха в Америка. Сега този дял е вече 66% и е най-висок сред европейските банки. Barclays през тази година се нареди на първо място в света по емисии на дълг, печелейки 7.3% пазарен глобален дял.

Трябва да помним, че седмицата, започнала преди две години на 15 септември, видя повече от фалита на Lehman Brothers. Застрахователите AIG бяха на ръба – и те вече се оказаха наистина твърде големи, за да фалират. Правителството на САЩ ги национализира. Инвестиционната банка Merrill Lynch беше продадена по спешност. Другият понеделник, 22 септември 2008 година, донесе края на инвестиционните банки на Wallstreet.

Сред оцелелите, макар и преживял трансформация в обикновен банков холдинг и прехвърлил 21% от акциите си на японците, е гигантът Morgan Stanley. Интересен е отговорът на главния изпълнителен директор, който той дава за CNBC на въпроса как върви бизнеса му днес. Джеймс Горман отговаря: „Бизнесът очевидно се е променил, но е също толкова вълнуващ ... правителства, частни клиенти, оценки на риска ... В средата сме на водовъртеж от активност, който ще трае още 10 години“. Очевидно рискът не спи.