Дядо Коледа дойде рано тази година за четирима бивши директори на Washington Mutual – голяма щатска банка, която фалира през 2008 г., пише Саймън Джонсън, бивш главен икономист на Международния валутен фонд.

Федералната служба за застраховане на депозитите потърси от банкерите по съдебен път компенсация от 900 млн. долара, колкото са причинените от тях щети заради поемане на огромен финансов риск – според обвинението, напълно съзнавайки, че пазарът на недвижими имоти в САЩ е „балон“.

Отговорността на четиримата беше намалена в съда до 64 млн. долара, които при това бяха заплатени от техните застрахователи, а те се бръкнаха само с 400 000 долара. Наистина, тези банкери загубиха работата си и трябваше да се откажат от всякакви претенции за допълнително възнаграждение от WaMu. Но според федералните власти, от януари 2005 г. до септември 2008 г. те са спечелили за себе си общо 95 млн. долара.

Така че те се отърваха, запазвайки си милионите. Ето това се случва, когато финансовите директори се възнаграждават съобразно постигнатата печалба на акция, без да се преценява поетият риск, коментира Джонсън. Банкерите обират каймака, когато нещата вървят добре – и не губят нищо или почти нищо, когато негативните рискове се материализират.

А в същото време техните действия, както и сходните действия на другите банкери, са пряко отговорни за покачването на цените на имотите и за колапса, който последва. Тези, които не са банкери, понесоха доста негативни последици от това, включително и осем милиона души в САЩ, които загубиха работата си.

И така се стигна до т.нар. „строги икономии“ - данъците се вдигат, правителствените разходи намаляват на общинско и национално ниво. Що се касае до федералното правителство на САЩ, предстоят му сложни фискални преговори, вероятни са съкращения.

Според някои, американците трябва да затегнат колана. Интересно предложение – иронизира Саймън Джонсън – предвид това, че безработицата остава над 8% и напоследък намалява леко само заради това, че много работници са се депресирали и спират да търсят активно работа, с което излизат от пазара на труда. Една само „строга икономия“ трудно може да помогне на икономиката да се върне на пътя на високата заетост.

Но какво да кажем за правителствената подкрепа за големите банки? Намалява ли тя в светлината на нашите фискални притеснения? За нещастие не намалява. Правителствата продължават да помагат на банките. Скришно – позволявайки им да бъдат „твърде големи, за да фалират“. Явно – чрез различните програми на централните банки.

Логиката – или да го кажем идеологиката – зад подкрепата за големите банки е, че те са необходими за възстановяването на икономиката. Тази позиция изглежда все по-съмнителна, тъй като банките седят върху купища пари, а благонадеждните потребители и бизнесмени не искат да ги теглят назаем от банките.

Това е ситуацията в САЩ, същото и даже по-лошо се случва и в Европа. Банките получават все по-големи спасителни пакети, докато правителствата, които са теглили кредити, са принудени да съкращават социалните си програми – и в резултат на това са изправени пред все по-голяма политическа нестабилност и социално напрежение.

Страни като Гърция, Италия и може би Португалия са теглили повече кредити и са свръхзадлъжнели и сега гражданите са изправени пред тежки последици. Но банкерите не са изправени пред нищо, щом са дали повече кредити, т.е след като са свръх – кредитирали.

Днес някои големи европейски финансови институции със сигурност са изправени пред трудности и вероятно някои от техните директори ще бъдат уволнени. Но вярва ли някой, че хората, които ръководеха европейските банки, ще напуснат офиса с нещо по-различно от голямо богатство? Няма „строги икономии“ - нито сега, нито най-вероятно в бъдеще – за водещите банкови директори.

Наскоро протестиращите от Occupy Albany излязоха с въздействаща обща позиция, в която пише следното: „Интересите на онези, които си купуват влияние, се възмездяват за сметка на Хората, от които произтича властта на правителството. Вярваме, че този дефект на нашата система е в сърцето на много взаимосвързани проблеми в обществото и че премахването му е ключ към справедливото бъдеще.

Затова настояваме за истинска демокрация, освободена от връзките на разяждащото влияние на концентрираната икономическа власт и призоваваме всички, които споделят същата цел, да застанат до нас и да работят за това.“

Големите банки са еманацията на „концентрираната икономическа власт“ в днешните икономики. Те са в състояние да се противопоставят на всички смислени реформи, които наистина биха променили схемите им за възнаграждение. Банкерите искат да вземат за себе си всички печалби и да се освободят от риска на всички загуби.

Но капитализъм без перспектива за провал не е пазарна икономика. Правителството прилага мащабна, непрозрачна, опасна схема за субсидии на банките, от която ще се облагодетелстват много малко на брой изключително богати хора.

Джон Хънтсман, кандидат от Републиканската партия за президент на САЩ, директно говори за това: той настоява, че трябва да принудим най-големите банки да се разцепят, за да станат по-безопасни. Досега нито един кандидат за президент не е казал нещо по-конкретно от „ще ги оставим да фалират“ - което не е отговор, когато мегабанките тръгнат да падат и да смазват всичко под себе си.

Уроците на WaMu и на Occupy са едни и същите, обобщава бившият главен икономист на МВФ. Концентрираната финансова сила е подарък, който не спира да се отплаща – но не на теб.