Експозицията на търговските банки в Европа към ценни книжа на държави в затруднение се отразява върху възможността им да кредитират. Тоест, не спадът в търсенето на заеми, нито в качеството на кредитополучателите е причина за затегнатото финансиране от банките на стария континент. Това показва изследване на икономистите Александър Попов и Нийлте ван Хорен (Neeltje van Horen), публикувано в сайта за анализи voxeu.org.

Екипът е пристъпил към темата, воден от желанието да изясни все още оставените без отговор въпроси за последствията от финансовата криза от 2008 - 2009 година. Според Попов и ван Хорен е важно да се види връзката между държавите и банките, а също и как напрежението на пазарите на държавни облигации в еврозоната избива и в останалите страни чрез каналите за междубанково финансиране. Според тях това е важно, за да се предприемат подходящи политики за изчистване на негативните ефекти от кризата върху банките, които не успяват да възстановят кредитирането към предкризисните нива.

Европейските банки по принцип държат в балансите си значителни обеми от държавни ценни книжа. Една от многото причини за това е че директивата за капиталовите изисквания към финансовите институции позволява на ДЦК, емитирани в местна валута, да се присъжда 0% риск. Нещо повече. Тази директива освобождава банките от задължението експозицията към подобни облигации да не надхвърлят лимита от 25%, какъвто праг съществува за други видове активи. И тук се появява деликатния момент - тези правила важат за дълга, емитиран в евро, без значение коя е държавата, която го е пласирала. Така под този знаменател на безрисковите активи без ограничение в банковите портфейли попадат облигации на държави от групата на GIIPS, което е акроним от първите букви на държави в затруднение като Гърция, Италия, Ирландия, Португалия и Испания.

На теория, когато се покачи риска по държавните ценни книжа на някоя чужда държава, това би могло да се види в портфейла на банката, която държи такива активи и най-вече в способността й да предоставя кредитиране. На първо място загубите от ДЦК могат да имат директен негативен ефект върху банката от гледна точка на сумата на активите в баланса й, както и да се отразят върху печалбата й.

В същото време, очакваните загуби заради държаните от банката ДЦК с влошено качество, могат да се отразят негативно като в очите на контрагенти й тя да бъде сметната като по-рискова. Това отново води след себе си като ефект по-висока цена на привлеченото финансиране, а от там и трудност за тази банка да предоставя кредити на конкурентни лихви.

Важен елемент от цялостната картина е и практиката по използване на ДЦК като обезпечение при отпускането на заеми на междубанковия пазар. По-високият риск по тези облигации води до по-голямо нежелание на банките-участнички на този пазар да приемат подобни книжа като залог и това отново влияе върху способността на банката, разчитала на ДЦК от GIIPS, да намери финансиране при изгодна лихва.

За да обрисуват връзката, която съществува между държавните облигации и банковото кредитиране, икономистите Александър Попов и Нийлте ван Хорен структурират статистически експериментален модел. Входящи данни в него включват информация за синдикираните банкови заеми и конкретните експозиции към ДЦК на държави от GIIPS. Екипът захранва модела с данни за кредитиращият капацитет на тримесечна база на 34 европейски банки, разположени в страни извън Гърция, Италия, Ирландия, Португалия и Испания. За всяка банка се изолират директните експозиции към ДЦК на държави от GIIPS, като се ползват и стойностите на кредитните дифолт суапове (CDS).

Така се изолира група банки, при които експозициите към книжа на европейски държави в затруднение са по-големи от средното за системата. Моделът показва, че притежаването на такива облигации се отразява негативно върху способността на тези банки да кредитират. Така ако през 2011 година в глобален мащаб банките успяват да се върнат към предкризсните си нива, то при европейските банки, натоварени с "лоши" ДЦК, процесът не е толкова едностранчив. Групата на банките с по-големи експозиции към ДЦК на страни от GIIPS изостават с 23.5% от напредъка на останалите европейски банки, които имат по-малки вложения към облигации на тези държави.

Тоест, в случая не може да се каже, че негативният ефект в кредитирането е породен от спад на търсенето на кредити или от по-лошо качество на кредитоискателите и техните проекти, а се дължи на качествени характеристики на активите в балансите на търговските банки.

Изводът от експеримента, според авторите му, е, че в Европа трябва да се приложат такива мерки и политики, които да доведат до консолидация на публичните финанси в стресираните държави от еврозоната. Това може да се извърши чрез комбинация от действия, включваща заеми от Европейския съюз и Международния валутен фонд.

На следващо място икономистите съветват за повече активност от страна на Европейската централна банка при изкупуването на активи от пазарите, както и в операции по осигуряването на ликвидност. Причината за това е, че както се вижда от статистическия модел, банките, които през последните години са се опитали да се освободят от токсичните ДЦК в балансите си, успяват да забавят спада в кредитирането. Тоест при малко по-активна политика на ЕЦБ, негативният ефект на дълговата криза  в еврозоната, довела до стрес банковия сектор, а от там и до реалната икономика, която страда от недостиг на изгодно финнасиране, може да бъде ефективно преодолян.