През 2007 г. светът с изненада се сблъска с първите признаци на кризата. И всеки икономист, който беше направил негативна прогноза през предходните години, се превърна в медиен гуру.

През 2008 г. социалистическото правителство на България с изненада разбра, че кризата няма да подмине страната. Стигна се до куриоза, финансовият министър Пламен Орешарски да казва, че е знаел за кризата, но го е криел, за да не плаши хората.

Но един български икономист видя финансовата криза десетилетие преди тя да се развихри. Не само това, той посочи проблемите на Гърция, които в края на краищата доведоха страната до неплатежоспособност.

Румен Аврамов работи дълго време в Икономическия институт на Българска академия на науките. През 1990 година е икономически съветник на президента Желю Желев, а през 1991 година е сред основателите на Агенцията за икономическо програмиране и развитие, на която известно време е заместник-председател. Член е на управителния съвет на БМА.

В книгата си “Стопанският XX век на България“, издадена през 2001 г. той пише, че това, което се залага днес в световната икономика е крайно двусмислено и нееднозначно. Дългата икономическа експанзия от края на ХХв. се развива на ръба на допустимото, при изключително тънък глобален финансов баланс. В този смисъл тя е бременна и с непознат по мащабите си икономически крах.

Но не спира до тук, и насочва поглед към кутията на Пандора, заложена с приемането на Гърция в еврозоната. Той счита, че хипотетичният предел на българското развитие може да се долови в достигнатото от Гърция. Тази страна е в известен смисъл “еталон на модерност“ за Балканите още от началото на века.

Това се дължи не толкова на впечатляващ икономически ръст и стандарт, колкото на безспорния космополитизъм на тази нация и успех при налагането на собствените й национални и стратегически цели.

Но истинските възможности и граници на този референтен модел в нашия ареал се проявиха най-добре през втората половина на века, когато Гърция се превърна в единствената държава в региона, попаднала в “правилната“, Западна зона.

И тук, където повечето други икономисти виждаха само предимства, Аврамов видя дълбоко заложените проблеми: “Резултатите от този експеримент за присаждане на “западност” на балканска почва са нееднозначни. Гърция успя да постигне относително бързо развитие, особено след 60-те години и то с усилието на военен режим. Благодарение на политическата конюнктура, през 80-те години тя успя дори да намери място в ЕС, което никакви икономически дадености не й отреждаха по право.“

Но въпреки несъвършенствата си, гръцката икономика отбеляза удивителен икономически растеж след влизането си в еврозоната, което не премахна проблемите и в един момент те взеха връх.

Аврамов пише през 2001 г., че “през последните две десетилетия това позволи на Гърция да привлече значителни ресурси и да осъществи напредък в модернизацията си, който при други условия би бил невъзможен.“

“Но въпреки всичко“, посочва той “Гърция остава все още чуждо тяло в Европа, приело епидермично европейските стандарти и правила. Със своя стопански манталитет, политически клиентелизъм, елементи на олигархичност и одържавена финансова структура тя не е истински приобщена към Европа".

И тук идва прозрението на Аврамов: Гърция с мъка покрива критериите за конвергенция на европейския Паричен и икономически съюз. Оттук, предвид "силната съпротива към структурните реформи“ и "полу-архаична стопанска менталност и институции“, стъпката до думите "неплатежоспособност" или "фалит" е наистина много малка. Аврамов действително я прави, макар и имплицитно, в контекста на своя труд.

Поучително е заключението от труда на Аврамов: България, както и другите страни от Европейския изток, свързват бъдещето си с подредените и разчертани перспективи на Европейския паричен и икономически съюз. Но бъдещето на самата общност също носи със себе си и стаблизиращи перспективи и страха от раздялата с придобиити права, който подтиква към съпротива и дестабилизация.

"Европа след няколко десетилетия може да се превърне в едно наистина глобализирано пространство, в което дори страни с наслоени комплекси като България ще намерят мястото си. Но няма да се е случило нищо съществено и ХХ в. ще е минал напразно, ако една разширена Европа само възпроизведе в ХХI в. разделенията и духовните пропасти от края на отиващото си столетие.“