Икономическите теории в по-голямата си част, се появат в отговор на конкретни социални ситуации или правителствени политики, пише в последната си книга „The Economic Crisis and the State of Economics”, Сейзан Фейазманеш.
Според професора по икономика в Калифорнийския университет в САШ, например, през 18-ти век Франсоа Кене разглежда земеделието като основен източник на добавена стойност и отрича ползите от търговията в отговор на критичното положение на френските селяни, прекомерното данъчно облагане и държавното регулиране, приложени в резултат на меркантилните теории.
Теорията на "невидимата ръка" на Адам Смит също се появява като отговор на меркантилните ограничения. Той също така отговаря и на ранните етапи на индустриалната революция, когато изобретенията и нововъведенията правят сравнително голям дял от жителите на Англия относително богати.
Прочутото „Есе за законите на населението“ на Томас Робърт Малтус и теориите за демографската катастрофа се появяват в разгара на индустриалната революция, когато миграцията на селяните в градовете води до широко разпространение на безработицата и бедността.
Версията на Карл Маркс на трудовата теория на стойността е отговор на революционните движения през 19 век. А "общата теория" на Джон Мейнард Кейнс е разработена в средата на Голямата депресия и е отговор на концепцията за развитие на икономиката и политиката, при минимална държавна намеса, която надделява и в момента.
Все още настоящата икономическа криза, която започна във финансовия сектор и се разпространи в производството и потреблението, не може да роди нови теории. Това, което видяхме досега от водещите икономисти са цитати от стари теории. В момента има три групи от икономисти, като се започне от най-ревностните поддръжници на свободния пазар и се стигне до тези, които не виждат бъдеще за капитализма.
Раят на свободния пазар е скрит зад паравана на парите
Застъпниците на свободния пазар все още гледат към маргиналните или "неокласически" теории, които доминират в икономиката, преподавана в училищата и университетите и създадени в края на 19-ти век (терминът "неокласически" е погрешен, но е широко използван). Тези неисторически теории не започват с анализ на реалната икономика или човешкото поведение, а с някои понятия от математическата физика (идеята, че икономиката се движи от естествени физически правила и закони). Тази отправна точка на маргиналните теории води до своеобразна концепция за пазара, в която привържениците на ненаместена на държавата откриват доста ползи. Пазарът според неокласиците се състои от две криви, крива на предлагането и крива на търсенето. "Равновесната цена" или еквилибриума на пазара е мястото, където тези две криви се срещат.
Оставен сам на себе си пазарът се балансира и постига равновесие в цената. Това се отнася и за "пазара на труда", където равновесието на реалните заплати ще доведе до пълна заетост. Това се отнася и за капиталовия пазар, където се определят лихвените проценти. С оглед на този механизъм на самостоятелно регулиране, нещата, които пречат на пазара, като например банкови регулации или държавните интервенции, се считат за нежелани. Дефицитното харчене на държавата води до по-високи лихвени проценти, а паричната политика завършва с промяна на цените и ръст на инфлацията, ако е увеличено паричното предлагане. Във всички случаи, "реалните променливи", като нивото на заетост или реалното производство на стоки и услуги, остават непокътнати. Така ако пазарът е освободен от вредната държавна намеса никога няма да има кризи, особено парични кризи. Всъщност, в такъв свят няма нужда от пари, тъй като всички променливи са реални и парите са просто „параван“. Също така, в този спокоен и безпроблемен свят не съществуват класи, няма работници и капиталисти, има само потребители и производители, които живеят в хармония во веки веков.
В началото на настоящата криза капиталистическата световна икономика се оказа на ръба на бедствието и поддръжниците на неокласическата теория бяха притеснени на първо време, като някои от тях дори отстъпиха от обичайните си доводи в прослава на свободния пазар. Но сега, когато опасността от нова депресия изглежда малко вероятна, те отново прокламират теориите си, издигайки лозунга - да оставим пазара на мира, като намалим данъците за предприемачите и финансистите и ограничим разходите, когато става въпрос за работническата класа.
Кейнс започна да критикува, но се разсея
В противоречие с концепцията на свободния пазар са различните нюанси на икономическата теория, чиито корени могат да се проследят до Кейнс. Кейнс ясно вижда несъвместимостта между неокласическата теория и реалния свят, особено по време на Голямата депресия. Той критикува идеята Лес Фер (laissez faire) за ненамеса на държавата и в крайна сметка се застъпва за провеждане на фискални и парични политики. И все пак, тъй като получава образованието си от същата тази неокласическа школа, критиката на нейните теории е половинчата и не разклаща основите им . Критичните бележки в началото на "Обща теория на заетостта, лихвите и парите“ (1936) са последвани от няколко разработки, които са непълни, недоразвити и неясни. В резултат на това има много възможни интерпретации на неговите теории и крайният резултат е "неокласически синтез", комбинация от старомодната неокласическата теория, наречена микроикономика, и кейнсианската теория, наречена макроикономика. Тази непоследователна смесица от теории става доминираща и продължава да бъде стандартно преподавана като такава на студентите по икономика.
А Общата теория допуска много различни политически тълкувания. Вземете, например, идеята на Кейнс за "мултипликатора на разходите", според която има стимулиращ ефект на разходите и по-специално на държавните разходи, върху производството и заетостта. Тази теория е достатъчно неясна, когато Кейнс я заема от друг икономист, Р. Ф. Кан, но Кейнс задълбочава двусмислието: Ако Министерството на финансите запълни старите бутилки с банкноти и ги зарови на подходяща дълбочина в замърсените въглищни мини, които след това допълни с градски боклук, и остави на частни предприятия, следвайки принципа laissez faire да ги изкопаят отново. . . няма да има повече безработица, като вторичните ефекти ще са повишаване на реалните доходи на обществото и наличния капитал над настоящите нива.
Изглежда излиза, че няма никакво значение, за какво държавата харчи парите на данъкоплатците. Всъщност и други текстове в Общата теория подкрепят това безразличие. Например Кейнс пише: "Строенето на пирамиди, земетресенията и дори войните могат да служат за увеличаване на благосъстоянието, ако образованието на нашите държавници за принципите на класическата икономика е на добро ниво." Този текст прави "военното кейнсианство", т.е. войната приемлива форма на икономическа политика. И до днес последователите на Кейнс не са наясно дали започването на войната е добро за икономиката и я стимулира или лошо за икономиката и води до застой. Така някои икономисти в САЩ се застъпват за започване на още една война в Близкия Изток като начин за спасяване на американската икономика, а някои се противопоставят на войните, които вече са в ход, като изтъкват обема на общите държавни разходи и как тези разходи унищожават стабилността на икономиката.
В допълнение, съществуват различни видове кейнсиански икономисти. Всички те подкрепят необходимостта от фискална и парична политика, но не могат да се споразумеят за ограничаване на тези политики, както и за точен метод на прилагането им. Например, либералните кейнсианци като "пост-кейнсианците", които се опитват да се дистанцират от неокласическите учения и консервативните кейнсианци, като например "нео-кейнсианците", които са доста еклектични в техните теории. Двете групи са в противоречие помежду си за това доколко може да се разрастват фискалните дефицити, както и какви стъпки трябва да предприеме Федералния резерв след края на рецесията. Те нямат съгласие и по отношение на такива въпроси като необходимостта от допълнителни регулации на финансовия сектор. И все пак, конфликтите между различните кейнсианци са семейни кавги. Всички те, подобно на самия Кейнс, смятат, че спасяването на капитализма трябва да стане чрез реформи, а не с революция.
Революцията създаде само държавния капитализъм
Това ни води до марксистките икономисти, които, когато става дума за преодоляване на злините на капиталистическото общество, вярват в революцията, а не просто в реформата. За тези икономисти малко повече или малко по-малко дефицитно харчене, или бърникането в паричното предлагане, няма да решат дългосрочните проблеми на капитализма, особено когато става въпрос за настоящата световна икономическа криза. Нито пък финансовите затруднения на капиталистическата икономика могат да бъдат решени с повече регулиране.
В доводите си марксистите стъпват върху написаното от Карл Маркс и по-специално неговият труд „Капиталът“, публикуван за първи път през 1867 година. Като оставим настрана факта, че икономическият проект на Маркс никога не е бил завършен и че неговата теория за стойността на труда винаги е била обект на спорове, работата на Маркс е един от малкото икономически трудове, които всъщност се опитват да отговорят на въпроса за икономическите кризи. В „Капиталът“ има две основни теории за криза, една циклична и една дългосрочна. Първата се занимава с дисбалансите между различните сектори на икономиката, а именно между секторите, които произвеждат "дълготрайни активи" и "потребителски стоки." Втора теория обръща внимание на тенденцията нормата на печалба да намалява в дългосрочен план. Въпреки това, нито една от тези теории не обяснява настоящата икономическа криза. Разбира се, в теорията на Маркс за капиталистическата икономика, парите играят централна роля за развитието на производството и могат да предизвикват кризи. Но в нея липсва изчерпателна концепция за парите и кредита, която да ни даде възможност да се справим с модерните валутни проблеми.
Тази липса е логична, не можа да се очаква теории, които са разработени в средата на 19-ти век, да обясняват спецификата икономическите кризи през 21-ви век. Особено ако един икономист, както всеки добър марксист, вярва, че капитализмът непрекъснато се развива и поставя нови проблеми. По този начин всяка теория, която се опитва да обясни развиващата се икономика трябва да се развива и расте. Това обаче изглежда не се случва, когато става въпрос за марксистката икономика. Много малко се е променило в тази област откакто Маркс написва "Капиталът".
Има и друг голям проблем с приложението на теорията на Маркс за настоящата икономическа криза. Като се има предвид периодът, през който е написана тя, в „Капиталът“ не става въпрос за реформи, а за революция и то социалистическа революция. Трудът на Маркс е трябвало да удари погребалния звън на "капиталистическата частна собственост". И звукът е трябвало да бъде чут първо в най-развитите капиталистически страни, където силите на производството са се увеличили толкова много, че вече не са съвместими с производствените отношения. Предполага се, че страната е щяло бъде Англия, където работниците е трябвало да създадат първата социалистическа икономика. Как точно би функционирала социалистическата икономика обаче, никога не е било обяснявано от Маркс, освен в един сравнително кратък текст, „Критика на програмата Гота“, написан през 1875 г, в който авторът на „Капиталът“ търси слабостите в теоретичния документ за германската социалдемокрация, приет през същата година в гр. Гота . Революцията на Маркс така и не се случва и социалистическото общество никога не става реалност (ако говорим за Руската революция от 1917 г., тогава в една раздирана от вътрешни конфликти сравнително слабо развита страна група революционно настроени интелектуалци взимат властта, в името на работниците, за да създадат "държавен капитализъм").
Близо 135 г. по-късно, няма признаци за глобален бунт на работниците, особено в развитите капиталистически страни. А ние все още нямаме представа, освен от написаното в критиката на програмата от Гота, как точно трябва да изглежда социалистическо общество. Така, в очакване на работническата класа да се надигне, да сложи край на хронично болната социална система и да се създаде нова, което не изглежда да е възможно в близко бъдеще, за марксистите остава само да имат силна вяра.
Много въпроси, засега без отговор
Какво трябва да се направи? Да оставим на пазара да реши, както ни карат маргиналните икономисти, въпреки че знаят, че техните две пазарни криви никога не са съществували реално и в исторически план, когато пазарите са били оставени сами те винаги са изпадали в криза? Или трябва да разчитаме на увеличаване на бюджетните дефицити и политики на парични облекчения, за да ни измъкнат от сегашната икономическа главоблъсканица, като предлагат Кейнсианците? Но пък кого от кейнсианците трябва да слушаме и защо, знаейки много добре, че нито един от известните последователи на Кейнс не предрече криза през 2008 г.? Или трябва да чакаме и се надяваме въстанията на работниците да сложат край на злините на капиталистическата икономика веднъж и завинаги?
Изглежда, че нито една от основните икономически теории не дава осъществима възможност за разбиране и справяне с текущите икономически проблеми. Поглеждайки назад в историята на икономическата мисъл виждаме, че появата на нови теории е тясно свързана с дълбоки икономически проблеми и може само да се надяваме, че последната световна икономическа криза ще доведе до нови начини на мислене и до нови решения.