Преди малко повече от година германският икономист Ханс-Вернер Зин заговори за гигантски риск, на който е изложена Германската централна банка. Ако еврозоната колабира, загубите за Бундесбанката ще достигнат около половин трилион евро. Това е един път и половина повече от размера на бюджета на страната.

Така започва анализът на Штефан Кайзер в германския онлайн ежедневник Spiegel.

Зин, който е президент на базирания в Мюнхен институт Ifo Institute for Economic Research достига до заключението след като се хваща по тънка следа, оставена в медийното пространство от Хелмут Шлайзингер, бивш президент на Германската централна банка, чийто подпис някога красеше дойче марката. През 2010 година Шлайзингер посочил, че претенциите на Бундесбанк към други централни банки от еврозоната възлизат на над € 300 млрд. Разровил се по-надълбоко в материята, Зин открива данни, които далеч надхвърлят очакванията му.

Това, което икономистът сглобява като хронология започва още преди 2007 година, преди финансовата криза. Още тогава са били очевидни дисбаланси в по принцип безобидната платежна система, работеща между централните банки в 17-те страни-членки на еврозоната. Когато Италия, Испания, Ирландия, Португалия и Гърция, всички поразени жестоко от дълговата криза, докладват за дефицити, чийто общ размер надхвърля € 600 млрд., претенциите, които Централната банка на Германия има възлизат на € 488 млрд.

Докато монетарният съюз съществува, това не би довело до катастрофа. Парите са виртуални, произведени от самите централни банки. Тяхното съществуване не означава, че същото количество пари липсва някъде другаде в системата. Случили се така обаче, че някоя страна напусне еврозоната или валутния съюз, това веднага се превръща в катастрофа.

Ние сме хванати в капан, казва Зин. Ако еврото се разпадне, ние оставаме с пасив в портфейла си от близо € 500 млрд., който се дължи на система, която вече не съществува. Това, разбира се, е най-лошият възможен сценария. Далеч по-реалистичния е само една страна, например Гърция, да напусне паричния съюз. В този случай всички останали централни банки на страни от еврозоната ще трябва да отговарят за дължа на Гръцката централна банка пред Германската централна банка, в зависимост от дела, който имат в структурата на Европейската централна банка.

Германската Бундесбанк има 28% тежест в ЕЦБ. Гръцкият дълг е € 108 млрд., което означава, че загубата за централната банка на Германия ще бъде близо € 30 млрд.

Такива сметки са си направили и останалите страни от еврозоната. Така на всеки е ясно защо Германия се опитва да спаси еврото на всяка цена.

Генезисът на проблема, който съществува в момента, се казва TARGET 2. Това е платежната система, по която работят помежду си централните банки в еврозоната. Благодарение на нея страните успяват да балансират сметките си, дори и да отчитат значителен превес на вноса над износа. Ето и пример за това как работи системата. Ако гръцки бизнесмен реши да си купи камион от германска компания, гръцката банка, примерно в Солун, трансферира пари към германската банка, например в Щутгарт. Тъй като плащането е между две държави, то минава през централните банки на двете страни. То създава задължение за Гръцката централна банка към ЕЦБ през системата TARGET , докато Германската централна банка има претенция към ЕЦБ за същата сума.

Благодарение на тази система бе възможно например гръцка банка да заеме финансов ресурс от германска банка, и така да кредитира гръцкия бизнес.

Проблемът обаче идва от страни като Гърция, Испания и Португалия, които от години внасят повече, отколкото изнасят. Тоест, на тях им се налага да внасят капитала, с който купуват стоките, от които се нуждаят. В същото време при Германия ситуацията е обратна - тя изнася повече, отколкото внася и по същата логика е износител и на капитали.

Дори и в добрите времена такива дисбаланси причиняват проблеми в дългосрочен аспект. По време на финансова криза обаче, тези дисбаланси могат да причинят същинска катастрофа, защото паричният поток между банките внезапно пресъхва. Точно това се случи в годините след 2007 година.

Банките във всички страни-членки на еврозоната трябваше да задържат парите си, да изтеглят вложенията си от нестабилни страни, а контрактите за кредити, които изтичаха, не бяха подновявани. Изплашени, че техните пари скоро ще изгубят стойност, те започнаха да се изтеглят от Гърция, Ирландия и Португалия, а по-късно и от Испания и Италия. Това остави банките в тези страни с много малък резерв от спестявания, които на свой ред биха могли да предоставят като заеми за бизнеса и населението.

На следващо място дойде проблемът на Гърция и на други страни като нея, които вече нямат достатъчно пари, нито пък достъп до пари от чужбина, за да финансират вноса на стоки, от които имат нужда. Ако гръцките банки искаха да предоставят заеми, например за покупка на германски или холандски стоки, то те трябваше да заемат пари от Гръцката централна банка.

Централните банки в страните пък станаха изключително либерални по отношение на обезпечението, което търсят при отпускане на нови заеми на банките в техните страни. Ако до преди кризата те приемаха само Държавни ценни книжа с първокласен рейтинг, то в момента те вече отпускат пари срещу предоставени в залог второкласни и третокласни ценни книжа. Гръцките банки, например, предоставят като залог гръцки държавни ценни книжа, каквито никой на свободния пазар не би купил. Гръцката централна банка обаче ги приема и в замяна на тях дава банкноти. Фактически това е обръщане на парите, създадени в частния сектор от пари, създадени от държавата, а това е опасно, ако тези ценни книжа се наложи да бъдат използвани, например ако Гърция напусне валутния съюз или обяви банкрут. В такъв случай тези ДЦК ще бъдат без стойност и вероятността Гръцката централна банка да остане способна да изплати дълговете си, са минимални.

Ролята на ЕЦБ в тази ситуация е дискусионна. Фактът, че тя предоставя капитали дори и на централните банки на страни в големи проблеми, е заявка за стабилност в еврозоната. По този начин закъсалите страни успяват да се домогнат до жизнено необходимото им финансиране. Това обаче означава, че търговските банки в закъсалите страни занапред разчитат единствено на централната банка в тяхната страна, тъй като не са в състояние да получат средства от никъде другаде.

Освен да начертае страховит сценарий за предстояща катастрофа, авторът на този анализ предлага и идеи за преодоляване на евентуалните лоши последствия. Според него трябва да се затегнат регулациите по отношение на активите, които могат да бъдат приемани като обезпечение от централните банки на страните. Те трябва да приемат предимно благонадеждни ценни книжа.

Друга възможност за отнемане на част от риска от централните банки в страните-членки на еврозоната е да споделят помощта чрез инструменти като еврооблигациите, например.