Кой не е чул за дълговата криза на еврозоната? В момента Гърция, Ирландия и Португалия не могат да осигурят устойчиво плащане по дълга си, така че те получиха финансиране, което би трябвало да им помогне. Но начинът, по който Европа решава проблемите си с дълга, е посредством още повече дълг – коментира в Financial Times Марио Блехер, бивш гуверньор на Аржентинската централна банка.

Той дава като пример, че договореният кредит от 78 млрд. евро за Португалия се равнява на 47% от БВП за 2010 г. и с негова помощ общият публичен дълг на страната ще достигне 120% от БВП. Може да се възрази, че въпреки всичко този нов дълг е благоприятен, тъй като е взет при по-добри условия по сравнение с финансирането от свободните пазари.

Но фактът е факт: след „спасяванките“, Гърция, Ирландия, Португалия – а и Испания – ще завършат 2012 г. с по-високо ниво на дълга по сравнение с времето преди кризата. Ще се увеличи и дялът на дълга от тези страни, притежаван от другите европейски правителства, в добавка към онези вероятно 17% от държавния дълг на PIGS, притежаван от Европейската централна банка плюс значително повече, държан като гаранции.

Не ни ли говори това трупане на дълг за неизбежен фалит? Възможно, но не задължително. В настоящия момент един фалит ще доведе до голям пазарен срив – предвид голямата експозиция на европейските банки в дълга на периферните страни. Така че европейските страни предпочитат да отложат деня на истината, хвърляйки пари към периферията, вместо да рискуват да си причинят сътресения на вътрешния пазар. И докато в Европа има пари, а има и МВФ, нещата ще продължават по този начин.

Разказва се легендата, че е налице само временен проблем с ликвидността и финансирането помага на тези страни да си направят реформите, след което ще могат да се завърнат на традиционните капиталови пазари при добри условия. Тоест, разказва се, че тези страни ще си изплатят дълга. Мечти и сънища! Истината е, че ситуацията ще се задържи само дотогава, докато на тези страни продължават да им дават пари отвън.

По това ситуацията в Европа прилича на финансова пирамида или на Понци схема. На някои от притежателите на облигации се плаща с официални кредити. Когато се разбере обаче, че периферните страни не могат да се върнат на капиталовия пазар, откъдето да получават финансиране, техният кредит ще започне да се плаща от международните организации и членовете на еврозоната.

Това е Гърция, не е Чад – може ли някой да си представи МВФ да спре да й дава кредити, ако не изпълнява заложените критерии? Нещо повече, публичната схема на Понци е по-устойчива от частната, тъй като частната пирамида пада тогава, когато не могат да се намерят нови инвеститори, за да се плаща на старите. А обществената схема на Понци поне на теория може да трае вечно. Дотогава, докато се плаща с публични пари, дългът на европейската периферия ще нараства.

На теория да, но на практика? Пречките не са финансови, а политически. Забелязва се ръст на опозицията срещу Понци финансирането на Европа. Но нещата са още много далеч от края си. Ако политиците не се намесят, фалитът ще дойде чак тогава, когато огромната част от дълга на Европа бъде пренесена от частния в публичния сектор. В сегашната европейска Понци схема, данъкоплатецът – а не притежателите на облигации, които са взели грешни инвестиционни решения – ще плати крайната сметка, т.е. ще си остане с чиста загуба.

За добро или за лошо? Зависи колко ценим времето на отсрочката до фалита. Дали в настоящия момент една банкова криза ще е по-тежък удар за Европа от преструктуриране на дълга? Или, погледнато обратно, дали фалитът днес е за предпочитане пред обременяване на бъдещите данъкоплатци? В края на краищата, това е политическо решение. Така или иначе, добре е нещата да се наричат с истинските им имена.