„Очертава се едно видение на една идваща градинска страна – Европа трябва да стане истински рай в сърцето на света, благодарение на нейната организационна способност, чрез любовта й към природата и чрез силата на нейната мисъл“.

 

Тези сладки думи не са изречени от някой брюкселски комисар по околната среда. Те са фашистка пропаганда. Публикувани са в списание „Сигнал“, цветна месечна притурка на Berliner Tageszeitung, преди точно 70 години /май 1941 г./. Пропагандната машина на Гьобелс е осигурила издаването на „Сигнал“ на няколко европейски езика, включително на български. По стечение на обстоятелствата разполагам със стотина броя от него време.

 

„Европа трябва да стане една цъфтяща градина“. Така е озаглавена статията, която е повод за тези редове. Авторите рисуват картината на една обединена Европа, в която хората работят с ръцете си над земята и сами произвеждат пресните зеленчуци за хранителните си нужди.

 

Нещо повече – градовете ще станат различни. „Вместо циментови улици, на които са наредени едно до друго блокови жилища – градини и морави ще лежат между единични къщи“ - пише „Сигнал“. Индустриалните предприятия в градинския град стоят далеч от жилищните квартали, отделени от тях с полета и горички. Но заводите ще са лесно досегаеми заради модерни съобщителни средства.

 

Всяко жилище ще има голяма площ за зеленчукова и овощна градина. Транспортните средства ще бъдат толкова бързи, че времето за превоз до мястото за труд ще е минимално и работниците ще имат достатъчно време след работа да се грижат за своите градинки. 400 квадратни метра на четиричленно домакинство – изчисляват нуждите за покриване на консумацията от зеленчуци германските експерти.

 

Пропаганда и мода

 

Всичко това безспорно е много интересно, но го разпространявам с определена цел. По-точно, с две конкретни цели. Първо, искам да демонстрирам, че идеи като обединена зелена Европа и всичките онези нови земеделски форми като солидарно земеделие, пермакултури и тем подобни модерни теми, не са от вчера. Второ, че пропагандата е страшна сила. Ще започна с пропагандата, с нея и ще завърша.

 

В момента, когато пропагандната машина е рисувала картината на зелени къщички и градини, Германия усилено се е подготвяла за операция Барбароса. Нападението срещу СССР е най-голямата военна операция в човешката история. Вместо луковици и семки, хитлеристките войници в следващите години засаждат в плодородната земя на Източна Европа бомби и мини. Мамаев курган край Сталинград още не беше напълно изчистен от желязо, когато бях там през 1987 г.

 

Хитлер напада Европа без оглед на ресурсите в страната си. През въпросната 1941 г., когато „Сигнал“ пише за градовете градини, вътрешната консумация на зърно в Германия се свива с над 10%, а запасите намаляват с 40%. Дажбите на хората чувствително са съкратени: първо заради по-лошата реколта, второ заради нуждите на фронта, трето заради огромната площ в Западна Европа, зависима от Германия след 1940 г., която много често не й дава, а поглъща от нея ресурси. Точният момент, за да се вдигне morale-то на народа със светло обещание.

 

През въпросното второ тримесечие на 1941 г. вместо да осъществява зеления си идеал на практика, Германия увеличава производството на стомана до 1.97 млн. т. и поставя рекорд в производството на петролни горива, за да може да си осигури мобилност в териториите на Европейска Русия.

 

А относно историческите корени на градинската мода, която се шири днес и привлича интереса на най-шарените хора, говоря специално за България, тя въобще не е чудна. В самата статия на „Сигнал“ е разказана интересна случка от 1850 – те години. Богат германски доктор трябвало да плати определена сума на домашната си помощница, но точно в него ден нямал налични. Докторът се притеснил, но слугинята му казала: докторе, ще съм щастлива, ако вместо пари ми дадете ето това коренче гардения ...

 

Това е бил не друг, а д-р Шребер, по-късно известен с Шреберовите градинки. Той толкова се е впечатлил от любовта на простодушната жена към растенията, че написал книга по въпроса. Предложението му, което след това било горещо прегърнато в индустриализираща се Германия, е пустеещите земи в градовете да се използват за работнически градинки - „слънчогледи между фабричните комини и цветя пред работническите блокове“. Впечатляващ химн за копнежа на човека към земята и природата.

 

„Сигнал“ посочва, и тук съм напълно съгласен: „За този, който се грижи за общото благо, е ясно, че идеята за Шреберовите градинки не може да е окончателно решение ... Появиха се и фалшиви градове – градини“. Аз лично не мога да стоя в равнодушно разбиране пред псевдо – ентусиазма на гражданите към градините и традиционните начини на стопанисването на земята.

 

Действително днес има тенденция на връщане на градските хора към земята; познавам редица впечатляващи примери за това. Но не всеки, който се мотае пред мотиката и кичи Фейсбук профила си със снимки на полета, разбира, че когато говорим за човек и земя, говорим не за купон, а за труд.

 

Когато България беше прочута

 

Ето какво пише за нашата Родина фашисткото списание: „Югоизточните държави – Югославия, България, Румъния, са твърде малко изследвани и оценени от северо – европейците със своите произведения – сливи, грозде, ягоди, шипки, билки и корени“.

 

Тук пак ще се върна към Фейсбук. Във връзка с друг материал за валутните войни по времето на Хитлер, в социалната мрежа получих много интересен коментар или по-точно исторически спомен, който тук предавам. След края на войната, през 1945-46 г. раздробената земя в някои български села е комасирана, т.е. всички стопани получават земята си като един или два парцела. Радостта е невъобразима. Още същата година във всеки парцел е изградена землянка, на следващата малки тухлени жилища, обори за животните, курници за птиците. Всеки парцел бил обграден със засадени овощни дръвчета. Сдружени, стопаните си изкопали кладенци за питейна и поливна вода.

 

„Българинът беше извънредно трудолюбив и обичаше Богоподарената ни земя. Питам се, какво щеше да представлява цялото землище на селището, ако комунистическите ТКЗС-та не унищожиха любовта на българския земеделец към Земята? След 45 години социалистически комунизъм и 20 години грабителско-мързелив див, примитивен капитализъм, землището на бащиното ми селище сега щеше да представлява райска, плодно-зеленчукова градина. Сега ние щяхме да консумираме само пресни, вкусни, екологични плодове и зеленчуци. Голяма част от пътищата щяха да са асфалтирани, а сградите електрифицирани“ - гласи част от коментара.

 

Тази визия е наистина великолепна и се присъединявам с отворено сърце към нея. Направихме много грешки в последните много години и днес берем последиците от това, че не осъзнахме каква ценност е земята. Безсмислено е да имаш много земя, за която не се грижиш от сърце. Не можеш да вземеш много земя със себе си, когато се върнеш в пръстта. Днес ведомствата и особено Министерството на земеделието и храните в България се грижат не за земята и гората, а за създаването на скандални новини. И ако беше само на това правителство, да ги разцелуваш.

 

През последните 12 месеца до края на януари 2011 г., откогато са последните данни на БНБ, България е внесла храни, напитки и цигари за 1.2 млрд. евро, а е изнесла такива за 1.07 млрд. евро. Тоест дефицитът ни в графата хранителни стоки е 250 млн. лв. Не можем да осигурим дори нетната си консумация на храни. Дали пък не е заради това, че от времето на Хитлер насам продължаваме да изнасяме само шипки и корени?


Яжте каквото трябва

Днес в големите търговски вериги в София можете да си купите предимно коприва от Гърция. Така им се пада на заблудените граждани. И все пак според мен най-интересното заключение във връзка с цъфтящата Европа на градинарите е силата на пропагандата.

 

През 1941 г. „Сигнал“ неуловимо внушава: ще разрушим този свят и ще го преустроим по нов, по-добър начин. Великолепни са лозунгите, които четем в това списание: „Европейската гора не трябва да бъде вече фабрика за дърва“; „Германия се надява да постигне целта си да превърне сърцевината на континента в една единствена по рода си цъфтяща градина“; „европеецът ще може да има по всяко време на годината пресен зеленчук и овошки на масата си“.

 

В същото време в секретните зали в Берлин е разработван Generalplan Ost. Той предвижда избиване на няколко десетки милиона души, предимно славяни и евреи, за да могат на изток в рамките на 20 или 30 години да се заселят поне 10 млн. германци. Етническата граница на германската раса трябва да бъде изместена 1000 километра на изток /Адам Туз. Икономика на Третия Райх. С., 2010, стр. 357/. Докато на населението из континента се подхвърля идеята за цъфтящата градина на Зелена Европа, „градинарите“ на новия световен ред пишат в програмните си документи за вътрешно ползване:

 

„За нашето селско население тази нова епоха означава фундаментална промяна на характера ... Това означава ясно решение в полза на борбата в противоположност на тези, които виждат спасението на селячеството в опазването на природните запаси /!/ Най-добре да престанем да оплакваме, че старото селячество си е отишло, и да приемем новото селячество на Третия райх, и да се борим за него“. /там, стр. 358/.

 

По същото време, когато „Сигнал“ пише за „стремежа на европейците да се върнат към градините на своите бащи“, официално се планира геноцид - „демографска реорганизация“, или отстраняването на 80 – 85% от местното население на Полша. Това не са само планове, това се е вършело на практика!

 

От превземането на Полша до края на 1940 г., в новите завоювани територии са преселени повече от 530 хил. етнически германци. В същото време са назначени 4 наказателни групи, които имат една задача – да убиват, за да сторят място за германците. Убивали са „на ръка“ - с пушки, пистолети, картечници. Само наказателна група А до лятото на 1942 г. е постигнала резултат 270 хил. души. До края на 1941 г. от глад в руските територии са оставени да измрат 2.25 млн. военнопленници /пак там, стр. 371 – 374/.

 

Междувременно поддържането на 3 милионната източна армия, към която е имало и 600 хил. коне, е изисквало много ресурси. Земите на Украйна и Русия са се оказали не особено щедра плячка за нашествениците. Затова Германия не спира да изпраща зърно и храни към фронта.

 

Оставените в тила, със статии като „Европа трябва да стане цъфтяща градина“, са убеждавани: хората от XX век изведнъж поискаха да се хранят по начин, по-различен от своите бащи. Плодове и зеленчуци заменят местото – убеждава „Сигнал“ читателите си. Германският философ Ницше казал, че в тялото се крие повече разум, отколкото в главата – и ето, разумът на тялото на новия германец се обръща към плодовете и зеленчуците.

 

Погледът 70 години назад разкрива лъжите на пропагандата: в градинарството на нацистка Германия, знаете ли, работели повече хора, отколкото във военната индустрия. Както казва Шерлок Холмс, „What you do in this world is a matter of no consequence. The question is, what can you make people believe that you have done“ - или, на този свят няма значение какво правиш – важното е какво можеш да накараш хората да повярват, че си направил.

 

Но въпреки всичко, не можем да не признаем ненадминатата елегантност на тогавашната журналистика. Какво ще кажете за „протеста на човешката душа против изнасилването й от една алчна и криворазбрана индустриализация“? А за „Германия се надява, че и другите народи на континента ще достигнат до признаване на големите градинарски идеали“? Малцина днес могат да пишат така.