Може и да е, може и да не е, но какво правим, ако е?

Как да се изтълкува една сделка, напълно хипотетична, с акциите на хипотетична компания, която за срока на своето съществуване не е развила никаква дейност, но въпреки това в една единствена уговорена сделка с по-малко от 10% от капитала й отчита оборот, съответстващ на тримесечния оборот на цялата фондова борса – в една хипотетична държава, предполагаемо от Европейския съюз?

След като петъчната борсова търговия ни сблъска лице в лице с този въпрос, хипотезата ни е: а не е ли това така нареченото пране на пари? Според докладите на Европол, трафикът на наркотици и проститутки не е журналистическа измислица за България. Парите се реализират, но те също така трябва и да се легализират, ако ще се използват за „официални“ цели.

Вместо да чака месеци, като строи безсмислени хотели или се захваща с разнородни губещи дейности, някой, който има нужда не просто от пари, а от легални пари, може да си купи акции в „наша“ компания.

Схемата е елементарна – той декларира, че купува акциите извън регулирания пазар, нагласяйки броя на дяловете и цената според сумата, която му е нужно да изпере. Парите, които „продавачът – собственик“ получава, се връщат обратно, според първоначалната уговорка. Или се разпределят по целесъобразност.

Дейността на компанията може и да е фиктивна, може нейни акции да не са се търгували на регулирания пазар от месеци или години насам, но за сметка на това тя има много акции. И кой може да забрани на един купувач да си купи от нея от тези акции, дори ако "купувачът" реши да даде прекалено много пари, например 260 млн. лева?

Държавата разбира се не губи, държавата може само да печели. Върху приходите от продажба на акции се дължи от данък в размер на 5%. Върху хипотетичните 260 млн. лева данъкът е 13 млн. лева. Но какво е 5 процента такса за легализиране на толкова черни милиони?! Та нали годишната инфлация е горе – долу толкова? Остават 247 милиона лева, почти напълно законен приход от сделки на капиталовия пазар.

Топката да се докаже противното остава в надзорните органи. У нас от много време насам действа Закон за мерките срещу изпирането на пари, който последно беше изменен на 22 февруари тази година. Има и наредба за прилагането му.

В чл. 3 от Закона се изреждат множество организации и институции, които са задължени да предприемат мерки, включително превантивни, против прането на пари, ако имат подозрения за нещо нередно. Проблемът в нашия хипотетичен случай е, че и вълкът е сит, и агнето цяло.

В закона се посочва ключовата роля в борбата срещу прането на пари за дирекция Финансово разузнаване на Държавна агенция Национална сигурност. Както DarikFinance.bg разполага с хипотетична информация, финансовият регулатор на България си изми ръцете, като напълно съгласно закона предостави на ДАНС информация за подозрителната компания и сделка.

Но ръцете стават още по-чисти, тъй като тази дирекция в България е обезглавена: дългогодишният й шеф Васил Киров, който още през 2009 г. идентифицира интереса на перачите на пари към Българската фондова борса, в края на 2010 г. пое ръководството на дирекция Разследвания в Европейската служба за борба с измамите ОЛАФ.

Трудно е без утвърден директор в една държавна структура. Трудно ще може някой да потвърди хипотезата ни, че в България в момента нито една личност или организация не притежава 260 милиона лева в кеш толкова законно, че да не може да й се потърси отговорност, ако по силата на нейната собственост реши например да си изхвърли парите в Струма.

Защото какво струват под 10% от компания, която няма и не прави нищо? Компания, чийто мажоритарен акционер е чужд гражданин - поданик на страна, разтърсвана от банкова криза? Хипотетична компания – както хипотетична е и борбата срещу прането на пари...