Много хора в Европа съзират в икономическата криза проявление на онова, което се счита за добра политика и на онова, което се възприема като лоша политика. Това обяснява как фискално благоразумните държави като Германия остават стабилни, а безразсъдните, като Гърция, си патят.

 

Тази идея е вече толкова вкоренен в умовете на анализаторите, че често може да чуете мнения как Европа трябва да стане "германска", за да излезе от кризата. Под това се има предвид тектонично разбиране за политиката - от затягането на фискалната дисциплина, през промени на пазара на труда, та до пазарните реформи. Само ако можеха обществата в периферията на Европа да се научат да правят като Германия, Европейският съюз и неговата обединена валута еврото биха имали стабилно бъдеще, нашепва мантрата.

 

Това е погрешно и ние вече имаме доказателства за това, твърдят Иван Кръстев и Георги Ганев в статия за Bloomberg. Според тях въпросът не е дали политиките на Германия са верни, а дали те водят до същите резултати в държави, които имат различни икономики и политическо устройство. За да видим, че резултатите не са едни и същи, трябва да игнорирате за момент Гърция и да погледнете към нейната съседка България, посочват двамата макроикономисти.

 

Както Германия, така и България премина през няколко години на балансиран бюджет и икономически реформи, които целяха да се подобри конкурентоспособността на страната. Това се случи преди да настъпи глобалната финансова криза през 2008 година. И двете страни първоначално отреагираха на шока с внезапен скок на бюджетните дефицити, но също така бързо успяха да се върнат в норма. Дефицитът на България бе 0.7% от БВП през февруари, според финансовото министерство. Правителственият дълг възлизаше на 16% от БВП. Почти по "германски".

 

И в двете страни икономическият растеж на глава от населението бе положителен по време на кризата (с изключение на 2009 година) като растежът на глава от населението в Германия бе 2.1% в годините от 2010 - 2012. Това е  само малко по-добре от растежа, от 1.7%, постигнат в България.

 

Монетарните политики на двете страни бяха почти идентични. Въпреки, че България не е член на еврозоната, нейната валута, левът, е вързан към еврото и централната банка не може да дава заеми на търговските банки. Като резултат на това монетарната политика на практика се диктува от Европейската централна банка във Франкфурт.

 

Нека за момент си представим, че връзката между България и Германия е случайна. Германският канцлер Ангела Меркел на няколко пъти похвали България като модел, който останалите европейски икономики трябва да следват. Въпреки тези хвалебствия през февруари улични протести, тръгнали заради растящите цени на електроенергията, предизвикаха колапс в държавата. Причината бе, че обикновеният българин не може да си позволи германските политики. Той не може да си ги позволи по същия начин, както не може да си позволи да си купи германско BMW или Mercedes.

 

Германия е един от най-богатите членове на Европейския съюз, а с това и е една от най-влиятелните държави в блока. България е най-бедната държава в Европейския съюз, една от най-новите и гласът й почти не се чува.

 

Тук не става дума за харесване или нехаресване на Европейския съюз. И двата народа се класират в предните редици по отношение на доверието, което имат към обединението. При германците това е така, защото те се доверяват на своето правителство и на своята способност да оказват влияние в Европейския съюз. При българите е точно обратното - те не разчитат на такова влияние. Според изследване на Евробарометър 70% от германците считат, че техният глас се чува когато институциите вземат решения в Европа, докато в България процентът е едва 37%.

 

Благосъстоянието и състоянието, в което се намират институциите, могат да обяснят защо едни и същи фискално благоразумни политики водят до толкова различни резултати в различните страни. Богатите германци и фискалният консерватизъм в техните работещи институции, обещават, че утрето няма да е много по-различно от днес - тоест, че техният жизнен статус ще бъде защитен. В бедната, нефункционална България, същите политики правят хората гневни, защото утрето отново ще бъде много подобно на онова, което е днес. Те са гневни, защото техният жизнен статус няма да се промени.

 

Това може да обясни как увеличаването на цената на електроенергията доведе до падането на правителството в България - разходът изяжда много по-голям дял от дохода на хората, отколкото в Германия. Освен това увеличението допълнително влошава жизнения статус на хората. Последната надежда за по-добро бъдеще е може би най-важната черта на българската политическа криза.

 

В продължение на десетилетия формулата, която по която се случваше европейската интеграция, търсеше изравняване на икономиките, които да могат да отчитат сходно представяне. Това се превърна в най-впечатляващата машина за догонване на останалите, която сме виждали. Защо обаче политиката на конвергенция вече не постига същия резултат?

 

През последните 15 години и двете държави - и Германия, и България - извършиха важни икономически реформи, но политическият им контекст бе различен. Бившият канцлер на Германия Герхард Шрьодер, който през 2000 година начерта програмата,  акцентираше върху консенсуса и институционалната стабилност. Двете най-големи политически партии - Социалдемократите и Християн Демократическия Съюз - подкрепяха реформите. Инициирани от политическия елит, тези промени бяха широко и дори ентусиазирано подкрепяни на свой ред и от електората.

 

В България ситуацията бе съвършено различна. Макроикономическите политики се променяха бавно през годините. В същото време правителствата се променяха драстично. От разпадането на Съветския съюз през 1989 година до сега нито едно правителство не е било преизбирано на власт в България. Избирателите непрестанно искат промяна. Без значение кой си избират за лидер, те получават все едни и същи макроикономически политики.

 

Ако икономическата трансформация на Германия бе класически случай на реформи, движени от политическия елит, но опитът на България в тази насока е пример за доктрината "няма алтернатива". Това е същото, пред което са изправени сега избирателите в Гърция, Италия и другите периферни икономики в еврозоната.

 

Българските политици един след друг показват лоялността си към фискалния консерватизъм и се аргументират с изискванията, отправени към страната преди присъединяването й към Европейския съюз. Това е нещо, което българите много искаха и то се случи през 2007 година. Правителствата, неспособни да променят икономическата политика, за да са доволни избирателите им, постоянно сменяха кадри. Като резултат на това протестите се родиха срещу субекти, които нямат лице - високите сметки за ток, исканията за радикална политическа и конституционална промяна.

 

И двете държави ще минат през избори през тази година. На 12 май са предсрочните изборите в България, а на 22 септември са изборите в Германия. Предварителните социологически анализи предполагат, че управляващите в център - дясно партии ще спечелят вота и в двете държави. Приликите обаче спират до тук. Малцина предсказватнякакви по- значителни промени в Германия, докато за България се очаква дълъг период на политическа нестабилност в италиански стил.

 

Конвергенцията на политиките доведе до различни резултати Германия и България, като по този начин показва, че не е задължително Европа да бъде излекувана по рецептата на Германия. Това е така защото съществуват дълбоки различия в благосъстоянието на страните и в състоянието, в което се намират институциите им. Това е много по-съществено от униформените политики, които се предлагат като лекарство и които заплашват Европейския съюз и неговата валута.