Тази година не протича по плана на политиците. Те си мислеха още през 2008 г., когато започнаха да се прилагат различни извънредни мерки заради кризата, че вече ще са на етапа с постепенното приключване на нестандартните политики. Но не си и помисляха, че може да им се наложи да мислят за нови стимули за растежа. Статистиката, обаче, доказва, че икономическият растеж в глобален план се забавя. Производството в развитите икономики не успя да достигне предкризисните нива, а безработицата продължава да расте в световен мащаб. Това пише Крис Гилс, колумнист в The Financial Times.

Все пак, авторът припомня, че Европа избегна втора икономическа катастрофа, след като прие мащабен план за спасяването на Гърция, както и евентуално за други свръх задлъжнели държави. Но пък напоследък много се заговори за т. нар. „валутна война”. Този въпрос ще бъде и сред централните теми на срещите на финансовите министри и централните банкери във Вашингтон, както и на предстоящите събирания на Г-7 и Г-20.

Какви опции им остават на политиците, след като и ортодоксални, и нестандартни мерки не помогнаха? Авторът предлага няколко варианта.

Инструментите на монетарната политика

Промените в монетарната политика са стандартни инструменти във време на криза. Ако основните лихви са твърде високи, то разходите рязко ще паднат и безработицата ще расте. Тогава бизнесът, за да се опита да оцелее, ще започне да намалява цените, а работната ръка ще приеме по-ниски заплати. Всички тези промени могат да доведат до дефлация. С намаляването на основната лихва се намалява и цената на заемния ресурс, с което пък и домакинства, и бизнес се насърчават към инвестиции и правенето на разходи.

Но когато основните лихви са близо до нулата, а се окаже, че икономиката има нужда от още стимули, на управляващите не им остава нищо друго, освен да преминат към нестандартни мерки, продължава авторът. Т. нар. количествени улеснения са една такава мярка. Централната банка в съответната държава налива допълнителни количества пари в икономиката, като изкупува активи – например, държавен дълг. Така, заради засиленото търсене на определени активи, цената им може да започне да расте, а разходите за лихви по дългосрочното им обслужване да намалеят.

Още през август Бен Бернанке, председателят на Федералния резерв на САЩ, постави този инструмент на първо място в списъка на ФЕД с евентуалните допълнителни мерки за стимулиране растежа на американската икономика. Япония вече предприе подобни действия – свали основната лихва в страната практически до нула и заяви, че ще изкупи активи за 5 трилиона йени. Очаква се ФЕД да вземе окончателно решение по въпроса на срещата на централната банка на 3 ноември.

Какъв е проблемът, обаче? Крис Гилс обяснява, че не е ясно дали и как действат количествените улеснения. Ако домакинствата и бизнеса не правят разходи, а чакат цените да паднат още, наливането на още пари в икономиката би имало малък ефект. Още Джон Кейнс е описал този процес – нарекъл го „ликвиден капан”, при който монетарната политика става неефективна за стимулирането на търсенето.

Фискална политика

Инструментите на фискалната политика имат за цел да подкрепят производството и инфлацията и да насърчат потребителските и корпоративните разходи. Може да се стигне до намаляване на данъците, дори и на цената на по-високи публични разходи. Според автора, вече повече от 40 години се е считала за добра фискална политика, която допуска разумни нива на публичния дълг. Дългогодишният опит на политиците и законодателите им показа, че трябва да избягват данъчното облагане и харченето, за да регулират търсенето. Понякога от това произтичат определени последствия – по-високи дефицит и дълг. Но както каза Адам Поусън от Bank of England, когато има съмнения, че инструментите на монетарната политика не работят ефективно, значи е дошло времето на фискалните стимули.

Крис Гилс припомня, че в борбата с кризата много държави увеличиха значително публичните разходи и намалиха данъчната тежест за гражданите и бизнеса с около 2% средно. Временно тези мерки се оказаха ефективни, но не може да се поддържат вечно. Великобритания вече заяви, че ще приключи с тях още тази година, а много от другите страни вероятно ще го направят през следващата. Защото комбинацията от фискални и монетарни стимули едва ли би преборила дефлацията. Ако правителствата печатат пари, за да си позволят намаляване на данъци и увеличаване на публичните разходи, то стойността на тези пари просто ще се изтрие. Хубавото е, че засега нито една държава не е стигнала до там – да печата пари, които властите да харчат.

Авторът коментира, че от държавите, които могат да прилагат различни фискални мерки, Германия и Великобритания държат да се започне от свиването на бюджетните дефицити. Републиканците в Конгреса на САЩ пък смятат да блокират всякакви фискални стимули, които би предложила администрацията на президента Обама. Други държави, обаче, не могат да си позволят лукса да играят с фиска заради свръх задлъжнялост. Такива са Гърция, Испания, Ирландия, Португалия.

Основните лихви

Редуцирането стойността на националната валута сваля цената на износа на съответната държава на чуждите пазари, което автоматично превръща нейните фирми – производителки в по-конкурентоспособни.  Ако търговският дефицит на съответната държава е висок, а търсенето пада, понижението на основната лихва е правилен ход за стимулиране на търсенето. Ако, обаче, се предприемат фундаментални изменения в лихвените нива в глобален мащаб, то това ще доведе до обезценка на валутите на страните с висок търговски дефицит /например САЩ и американския долар/ и ще бъдат надценени валутите на държавите с високи търговски излишъци /например – йената/. В такъв случай, за да се ребалансира търсенето на външните и вътрешните пазари, страните с търговски излишъци трябва да засилят вноса от държавите с търговски дефицити.

Крис Гилс припомня, че „играта на лихви” не е била част от световната икономическа действителност повече от 40 години. Само че наскоро Никола Саркози коментира, че дисбалансите са поставили пред сериозен риск  световната икономика и в момента актуален е въпросът за нова монетарна система. В последните седмици пък САЩ безуспешно се опитват да натиснат Пекин да позволи по-бърз растеж на лихвите в Китай. На този фон Бразилия, Япония, Швейцария и Южна Корея предприеха интервенции на валутните пазари, за да обезценят националните си валути и да защитят износителите си. Не е възможно всички държави да обезценяват до безкрайност валутите си и да стимулират износа, заключава авторът.

Ако не се направи нищо?

Нищоправенето се оказа предпочитано от доста важни гласове на икономическата сцена. Според тях, допълнителните намеси са излишни и дори биха навредили повече на икономиката, отколкото да й помогнат. Такъв е Жан-Клод Трише, президентът на Европейската централна банка. Той е съгласен, че възстановяването ще бъде с по-бавни темпове, но и несигурностите пред него не биха могли да бъдат повод за допълнителни мерки. Още повече, че според него очакванията за нивата на инфлацията са в унисон с изискванията за ценова стабилност. Привържениците на нищоправенето защитават тезата, допълнителни стимули биха завишили рисковете от висока инфлация в бъдеще.

Но ако тяхната „диагноза” е неправилна? Тогава допълнителните стимули биха били добър вариант за насърчаване на растежа, а отлагането им само би удължило рецесията. Но кой може да определи правилната диагноза?