Преди не много време правителствата трябваше да спасяват капитализма. Сега е време капитализмът да върне жеста и да спаси планетата, тъй като правителствата изглежда са се предали. Така Financial Times коментира настроенията в навечерието на срещата в Канкун на Рамковата конвенция на ООН за промяната в климата.

Опитът на ООН да поведе страните към глобално споразумение, което да замени изтичащия през 2012 г. протокол от Киото, тъпче на едно място. Най-разточителният консуматор на енергия в света с победата на Републиканската партия на междинните избори за Конгреса на САЩ е на светлинни години от поставянето на цена за въглеродните емисии. Най-ранната дата за поемането на някакъв ангажимент от Щатите по въпросите за климата е 2013 г.

САЩ не са сами в нежеланието си да действат по въпросите за климата – европейските политици обичат да говорят гръмки думи по темата, но с облекчение приемат, че оттеглянето на САЩ ги освобождава от ангажимент за нещо по-радикално. Изобщо, в стремежа си към бюджетни икономии Европа сякаш забрави за зеления икономически растеж.

В добрите години правителствата поемаха ангажименти да се грижат за природата с оглед бъдещите поколения – но този интелигентен подход падна жертва на рецесията. Политиците се притесняват, че намалелите доходи правят гласоподавателите по-неподатливи към идеята да пожертват нещо сега за доброто на своите внуци.

Ситуацията става още по-сложна от нагласата на новите икономически сили да се противопоставят на западните идеи – независимо дали става дума за валутни курсове или борба за климата. Значи, изходът е да се откажем? Рано е да се подаваме на отчаяние – обнадеждава ни авторът на FT Филип Стивънс. Вместо да се опитваме да спрем процеса на затопляне на планетата, да се приспособим към по-топлия климат.

Интересно е, че същата идея се развива в същия ден от The Economist. “В навечерието на срещата в Канкун се засилва убеждението, че опитът да избегнем сериозна климатична промяна е вече безсилен. Може би след кратка почивка и няколко климатични бедствия този опит отново ще бъде възобновен. Но дори и това да стане, светът ще трябва известно време да продължи да се върти по-топъл”.

Възприемането на тази идея не означава да бездействаме – уточнява списанието. От началото на времената живите създания се адаптират към промените в околната си среда. За жалост подобна адаптация означава много смърт. Еволюцията работи по този начин. Но човекът е по-щастлив от повечето видове – той има преимуществото да мисли за бъдещето и да се приготвя за промените.

Дори и ако процесът на съкращаване на емисиите се ускори, голяма е вероятността температурата на Земята в края на XXI век да се повиши с 3 градуса по Целзий спрямо нивата преди индустриалната епоха – е заключението на изданието, уточняващо, че е възможно както по-слабо, така и по-силно затопляне.

Топлинните вълни, които сега причиняват температурни рекорди, ще станат обикновено явление. Екосистемите ще бъдат изложени на климат, който е много различен от условията, в който те са еволюирали; много биологични видове ще бъдат застрашени. Там, където сега вали, ще вали повече и ще има наводнения; зоните подложени на суша ще станат много по-безводни, понякога пустиня. Ледът ще изчезне от Арктика и от някои планински върхове; вечният лед ще стане сезонен, морските нива ще продължават да се покачват.

Промените ще облагодетелстват някои. Разтапянето на леда ще облекчи достъпа до Арктика и например Русия ще забогатее от фосилни горива. За мнозина обаче перспективите са мрачни. Сушата и пороите ще изложат на риск живота на стотици милиони, предимно в развиващите се страни. Въпросът сега е как да се намали този риск. Тези, които могат да се адаптират, ще го правят предимно с частни решения: ще преместят къщата си или ще започнат да сеят различни култури. Но и правителствата трябва да изиграят своята роля.

Най-добрата протекция срещу глобалното затопляне е глобалният просперитет, е афоризмът на The Economist. По-богатите и здрави хора могат по-лесно да се справят с по-високите цени на храните, или да инвестират в нови селскостопански техники, или да се преместят в друг град или държава – отколкото бедните. По-богатите икономики по-малко разчитат на селско стопанство, което пък е уязвимо от климатичните промени – и повече на индустрията и услугите, които не са чак толкова уязвими.

Богатите хора работят в помещения с климатици, а бедните не – обобщава британското списание и признава: Няма лесно решение на този проблем. Ако правителствата на бедните страни досега не са приложили разумни икономически политики, не са спрели да крадат пари и т.н., то надали промяната в климата ще е онова нещо, което ще ги накара да приведат икономиката си в разумен вид. Но климатичните промени дават достатъчно основания на богатите – тъй като богатите са основния причинител на проблема – да помогнат на бедните страни да се развият. Това е въпрос на справедливост, а не на хуманност.

Обаче в развитието се крие друг проблем: от една страна то може да предпази бедните страни от промените в климата, но от друга заплашва допълнително да влоши проблема, тъй като икономическият растеж е свързан с консумацията на повече енергия. И тук богатите пак трябва да помогнат, като предложат на бедните по-зелени енергийни технологии, оползотворявайки капацитета за производство на енергия от вятъра, водата и слънчевата светлина.

Освен развитие, щадящо климата, правителствата трябва да вземат фокусирани мерки в следните три области: инфраструктура, миграция, храна. Холандците от столетия се предпазват от наводнения; те вече работят по изграждането на инфраструктура за минимизиране риска от наводнения при ръст на морското равнище и прииждане на река Рейн. И на други места политиците трябва да разработят механизми за действие при рекордни температури, дъждове, бури, покачване на морското равнище.

Животът ще става по-труден на уязвимите места. Хората ще мигрират както вътре в страната, така и между страните. Богатите могат да облекчат живота на бедните, като приемат повече хора в своите граници. Изхранването ще стане централен въпрос. Нужни са устойчиви на засушаване семена – а предвид факта, че фермерите са най-малко способни да плащат, усилията на компаниите трябва да се подкрепят с държавно финансиране и изследвания. Генетичните модификации могат да се окажат много полезни, но ще е трудно да се накарат хората да се освободят от предубежденията си спрямо тях, пише The Economist.

Но дори с по-добри семена, с по-добра консервация, с по-добри селскостопански методи, с по-добри прогнози на времето – все ще има регионални бедствия. За да се осигурят храни по всяко време, глобалните пазари трябва да станат по-стабилни. Това означава отказ от протекционизъм. Но в крайна сметка нищо от изброените неща няма да оправи проблемите с промяната на климата. В дълъг период нещата може би ще влязат под контрол, но в кратък период живакът ще се покачва, а човешкият род ще трябва да се научи да живее с проблемите си възможно най-добре.

Така завършва материала си The Economist, а Financial Times продължава още по-нататък: ако има искрица надежда за бъдещето, то тя е капитализмът. Оказва се, че подходът "всичко или нищо" се проваля в случая с климата. Мерките взимани отгоре надолу не работят – но долу, на земята, те работят. Борбата с промените в климата се национализира; икономическите подбуди заменят международните договори. Алтруизмът никога не е бил силен мотиватор – сега той дава път на по-мощния личен интерес.

Но обвързването на личния интерес и пазарната възможност не е достатъчно: нужно е и правителство, което да постави сериозна цена на въглерода. Тогава бизнесът ще разбере икономическите възможности, произтичащи от нисковъглеродните технологии. В САЩ по този начин ще се намали зависимостта от вноса на петрол и създаването на нови зелени индустрии. И така нататък.

Авторът на Financial Times заключава: зелената политика твърде често е звучала като политика на бедността. По-добре да я представим като пари и работни места. В Канкун опитът за постигане на глобално споразумение за климата не трябва да се изоставя – но преди то да стане факт, има наистина много неща, които могат да се направят.