Новината, че икономическият продукт на Китай през второто тримесечие на 2010 г. е по-висок от този на Япония, тоест китайската икономика вече отстъпва само на тази на САЩ, въодушеви икономическите коментатори. Дискутираше се новата политическа роля, която Китай се опитва да играе в света, определящата роля на Китай на суровинните пазари, цитираха се и прогнози как и Америка ще бъде изпреварена някъде около 2030 г.

Новината е действително крайъгълна, но трактовката й в глобалните медии отрази на първо място себецентризма на западния свят. Известно е, че още от човешката древност всяка култура възприема себе си за пъп, за център на света. Така и западният свят не отива по-далеч, като днес вижда в Китай чуждо тяло, което – макар ползвайки същите западни принципи на финансов капитализъм – се натрапва в западната световна хегемония.

Както и Западът, Китай също гледа на себе си като център на света. Китай от древността се възприема като Поднебесната империя, на която всички останали страни са периферни. Трябва да се признае, че има защо. До XVIII век, установи големият икономически историк Фернан Бродел, икономиката на Китай не отстъпва нито по размер, нито по технологии на Европейската. Още по-рано, около XV век, Китай е бил много по-подготвен за морска военна експанзия от разпокъсаните кралства на Европа. За щастие на Запада, вместо да завладее света, Китай решава да се затвори в себе си, вследствие на конфуцианския мироглед на своите императори.

Днес надеждата на Западния свят е Китай отново да се обърне към съзерцателно настроение, като ръководителите на Комунистическата партия да се опитат да внушат на населенето ценността на традиционните китайски добродетели: скромност, социалност, себепознание. Безкритичното следване на западния консуматорски модел ще донесе на Китай и на света страшни последици. Самата природа слага таван над икономическия растеж на Китай.

Става дума за следното: изчислено е, че с консумацията на средния американец на планетата за по-продължително време не могат да живеят повече от 1.4 млрд. души. Днес човечеството наброява 7 млрд. души и вероятно това не е максимумът, който Земята може да понесе. Но за да стигнат ресурсите за всички, някой трябва да се откаже от нещо. Върху територия, съпоставима със САЩ, в Китай живее една пета от световното население. Доходът на глава в Китай е 3 600 долара годишно, а в САЩ е 46 000. Лесно може да се изчисли, че за да заживее средният китаец като средния американец, натискът върху глобалните природни ресурси ще се увеличи трикратно.

А не са само китайците или другите държави от БРИК – дори в рамките на силните страни от Г20 неравенството е силно изразено. Неравенството ражда стремеж към догонване. Но поддържането на темпа на догонване даже не в дългосрочен, а в средносрочен план, т.е. в рамките само на следващите 5 до 10 години, е невъзможно, тъй като икономическият продукт първо се създава с ресурси, и второ - създава отпадъчни продукти, включително и т.нар. емисии.

Още през 2006 г. Китай изпревари САЩ като най-голям емитент на въглероден диоксид в света. Ресурсната политика на Китай вече създаде икономически мрежи от приятелски страни в Южна Америка и Африка. Китай наистина се превърна във водеща световна сила. Но доминиращата военна машина на Западния свят сякаш гарантира, че възходът на Китай няма да е за сметка на Залеза на Запада. Ресурсният сблъсък на икономическите блокове се очертава все по-ясно.

Затова според мен позоваване на прогнози, че през 2030 г. Китай ще надмине САЩ – просто на база линейни изчисления е силно подвеждащо. То вдъхва в аудиторията увереност, че постъпателното развитие може да продължава неспирно. Но тази увереност е фалшива. В хилядолетната човешка история линейното постъпателно развитие е по-скоро изключение, отколкото правило. Развитието на днес водещите световни икономики оттук насетне най-вероятно няма да е по права линия, а спиралообразно.

Самата финансова криза от 2008 г. показа каква коварна роля могат да изиграят „черните лебеди“. Под този израз на Насим Талеб, касаещ периодичните сривове на борсата, в икономиката можем да разбираме случайни събития, които не се очакват и хващат неподготвени многобройните съветници на политиците и бизнесмените, гледащи в миналото, за да разберат бъдещето.

Но както посочва самият Джон Кейнс, традиционно ориентираните икономисти не са информирани дори за нещата, случили се преди сто години. А сто години, казва Кейнс, са толкова малък отрязък от време на фона на цивилизацията, че не могат да обяснят много. Какво да кажем тогава за анализаторите, считащи, че световната икономическа история е започнала да се пише малко преди тях?

Но по-важно от това е, че в днешния изключително динамичен свят е трудно да се прецени бъдещето на база серия от минали данни – в случая трите десетилетия с двуцифрен икономически растеж на Китай. Все повече учени напомнят за т. нар. емержентни фактори. Това са сили или въздействия, които не показват никаква връзка с досегашната тенденция. За конвенционалния ум те са внезапни – просто защото традиционните ни мисловни нагласи, индикаторите, които ползваме – уредите ни – не са били настроени на нужната честота.

Ето само някои от новите развития, които може би ще се случат „внезапно“ и ще подкопаят перспективата за неспирен растеж, в който само скоростта на изменение на БВП на различните държави определя „първия“, „втория“ и „третия“ в света: глобален сблъсък за ресурси /вкл. петролен пик, оскъдица на вода/, рязко влошаване на условията за живот /въздух за дишане, изменение на климата, повишаване нивото на световния океан/, военни конфликти /религиозни, екологични, гладни бунтове, тероризъм/, технологични открития /генетика, физика, информатика, нови средства за комуникации/.

В интерес на истината, световният икономически първенец отдавна има разработени сценарии за емержентните фактори, които рядко се дискутират в еднопластовата журналистика. За това говори и скорошният публичен доклад на ЦРУ с прогнози за развитието на световния ред, вкл. икономика, до 2020 г. Америка отдавна очаква светът да стане по-“китайски“. Годината за първото място на Китай като дял в световния БВП може да настъпи още около 2026 г., отчитат прогностиците на разузнавателните служби.

Но по-показателно е как самият Китай се подготвя за емержентните фактори. Още през 2007 г. ръководството на Комунистическата партия заяви, че преследването на консуматорския западен житейски път не е желано и срещу тази нагласа в населението ще се вземат контра – мерки. Доколко изявлението ще се превърне в действие все още не може да се определи със сигурност. По-скоро засега консуматорските цели на масовите китайци се запазват.

И въпреки това, да не пренебрегваме факта, че Китай е решил да намали консумацията на енергия на единица продукция до края на 2010 г. с 20% спрямо нивата от 2006 г. В тази връзка над 2 000 завода с остаряло оборудване в най-енергоемките сектори ще се закрият до септември. Твърде вероятно е именно еднопартийното ръководство, остро критикувано от Запада за погазване на западните демократични ценности, единствено да е способно да сложи спирачка на екстензивния икономически растеж и да пренасочи националната икономика от консуматорство в по-устойчиво русло. Природните катаклизми в китайските региони, разбудени от геоинженерството на Поднебесната империя, изглежда са събудили също така и притеснения за бъдещето сред най-влиятелните кръгове в Пекин.

Изводът е следният: ако цялото население на света живее като американците, ресурсните претенции ще скочат 12 пъти, т.е. непоносимо. Продължителната надпревара между страните и икономическите блокове за по-висок икономически ръст е крайно неустойчива. Тя обслужва интересите на финансите и банковия сектор, но същевременно разрушава икономическите устои на човешката цивилизация.

Има два изходни пътя от капана на растежа. Единият е в технологиите. Неслучайно Китай е сред най-големите инвеститори в света в ноу хау и не се скъпи да закупува нови производства, включително за производство на енергия от слънцето. Другият изход е икономическият растеж да започне да се измерва не в брутни пари, а като комплексен показател за здраве, образование, щастие, свобода, чиста природа, имущество. Вече от цяло десетилетие има разработени методики на подобни социални индекси. От анализаторите и журналистите зависи тяхното популяризиране, но все пак от политиците – тяхното практическо прилагане.