Дали носителят на Нобелова награда Милтън Фридмън /1912 – 2006/ беше либерал? Въпросът на пръв поглед звучи странно, защото Фридмън днес е наричан „най-влиятелният либерал на XX век“. Но привържениците на австрийската икономическа школа – „истинските“ либерали в икономиката, последователите на Фридрих Хайек и Лудвиг фон Мизес, никога не са гледали на Фридмън като на свой близък роднина.

Пол Кругмън, носителят на Нобелова награда за икономика за 2008 г., също защитава тезата, че по въпроса за борбата с икономическите кризи, Фридмън стои много по-близо до Джон Мейнард Кейнс, отколкото до Австрийската школа.

Но това не е всичко, защото самият Кейнс говори за себе си като за либерал и нарича консерватори застъпниците на теорията за балансиран бюджет – днес окупирали званието „либерали“ и твърдящи, че са последователи на Австрийската школа. Но да се върнем на Фридмън.

Милтън Фридмън, автор на книгите „Капитализъм и свобода“ и „Свободен да избираш“, е поставил в центъра на своите теоретични и емпирични изследвания идеята, че индивидът и неговата свобода са центърът на обществото, а държавата заслужава малко доверие. В това отношение той е неподправен либерал. Но заедно с това икономистът, определил дизайна на американската икономическа политика след 1970-те години, се разграничава от Мизес и Хайек поне по едно: той е убеден привърженик на паричния монопол на правителството.

Фридмън се противопоставя на идеята за частни пари – както и на идеята за златно или суровинно покритие на парите. За него „покритието“ на парите означава чисто прахосничество.

Друга разлика между австрийските лииберали и Фридмън е, че той предлага начин за борба с кризите: експанзионистична парична политика, която преодолява ефектите на дефлацията. Един австриец гледа на дефлацията като на „естествена и необходима“ последица от експанзионистичната парична политика преди кризата. Наистина, впоследствие Хайек признава, че първоначалните му идеи в подкрепа на дефлацията в световните кризи е била грешна.

Фридман не вижда противоречие между генералното си недоверие към държавата и застъпничеството за паричния й монопол. Той е искал да регламентира държавната монетарна политика със серия от ясни правила, ограничаващи ръста на паричното предлагане. Монетарните политици, за които приживе Фридмън е нямал особено високо мнение, според него имат сравнително проста задача: да регулират ръста на паричната маса съобразно изведените правила.

Времето показа, че тази визия е опростенческа и самият Фридмън в края на живота си е стигнал до заключението, че реалността е по-сложна. Но той винаги е считал, че макар и не всемогъща, паричната политика е мощен инструмент. При нарастването на инфлацията през 1960-те и 70-те години, нужна е била рестриктивна парична политика. Тя се осъществява чрез вдигане на лихвите и задържане на ръста на паричната маса.

Но Фридмън е приемал и другата възможност: във време на криза централната банка да води експанзионистична парична политика и така да натисне педала на газта на икономиката. Защото изследвайки историята на Голямата депресия в САЩ през тридесетте години на миналия век, Фридмън стига до заключението, че тя се държи на първо място на твърде строгата парична политика в страната. Това един „истински австриец“ веднага ще оспори.

Така не е трудно да се прокарат пералели между неговата и гледната точка на Кейнс, който е първият застъпник на активната държавна политика по време на кризи. Фридмън е писал: „Целта на Кейнс, това е и моята цел, е да допринесе за благоденствието на обществото. Аз съм голям поклонник на Кейнс. Мисля, че той е голям човек и голям икономист“. Но това не пречи на Фридмън да се разграничи от Кейнс относно най-важния инструмент на макроикономическата политика. Според Кейнс това е фискалната политика; монетарната политика за британеца е „циркаджийски номера“. Според емпиричните изследвания на Фридмън, монетарната политика е номер едно.

Как ли би се изказал починалият преди пет години Фридмън за проблемите на настоящата парична политика? Самият председател на Федералния резерв Бен Бернанке в политиката си за количествени улеснения заявява, че следва мисловната школа на Фридмън за монетарна експанзия. Някои гласове обаче, които също се определят като последователи на Фридмън, остро критикуват сегашните действия на ФЕД.

В интервю от 2000 г. Милтън Фридмън посочва какъв е проблемът на японската дефлация и как той да се реши. Въпреки нулевата лихва, японската икономика се движи много бавно и Фридмън отбелязва: паричната маса нараства много слабо. Японската централна банка трябва да започне да купува правителствени облигации и да прави така дотогава, докато паричната база се увеличи и това съответно доведе до икономически растеж. Тоест на практика той предлага за Япония преди 10 години същото, което днес прави Бернанке.

Но дали Фридмън щеше да одобри действията на Бернаке днес, е трудно да се каже. Неговият колега от Чикаго, нобелистът Робърт Лукас, е предпазлив: Фридмън беше оригинален мислител. Никога не можехме да знаем предварително как той ще реагира на някоя идея. Според Лукас, дефлацията в САЩ е далеч по-малка заплаха днес, отколкото в Япония преди 10 години, така че Фридмън можеше да предложи и някое друго решение.

Както всички големи икономисти и мислители, Фридмън е бил човек на принципите, обвързани с голяма доза прагматизъм. Той не е считал за себе си, че е безпогрешен. Лукас си спомня: най-големият урок, на който Фридмън ме научи през годините, е да развивам собствените си гледища и да прилагам икономическата логика колкото се може повече, без да се доверявам на авторитети – дори /и най-вече/ на самия Фридмън.

Използван е натериал на Frankfurter Allgemeine Zeitung