Мигрантите имат право да получават пенсиите си в страната си на пребиваване, като се гарантира непрекъснатост на правото на получаване на пенсии, отпуснати на базата на годините, в които са били в осигуряване. Въпреки това, за да бъдат тези пенсии правилно изплащани, от съществено значение е социалноосигурителните институции периодично да проверяват дали бенефициентът е все още жив, обясняват експертите от НОИ.

В един все по-глобализиран свят милиони работници се местят от една страна в друга, развивайки своята кариера и пренасяйки социалноосигурителните си вноски извън границите на една държава. Освен това все повече са работниците, които решават да емигрират в края на трудовата си кариера, търсейки място, където да се насладят на пенсионирането си с по-ниски разходи за живот, по-добър климат или по-високо качество на услугите. Това явление е характерно не само за страни със силна икономика, където пенсионерите се стремят да увеличат покупателната си способност, но може да бъде наблюдавано и когато пенсионерите се стремят да се присъединят към членовете на своето семейство, които живеят в чужбина. Възможността за получаване на пенсия в чужбина е от решаващо значение за тези, които решават да емигрират.

Международните споразумения за социална сигурност играят решаваща роля при миграцията на пенсионерите, тъй като създават основата за защита на техните придобити права и гарантират непрекъснатост на техните пенсии при миграция от една страна в друга. Освен това те могат да включват в себе си разпоредби за избягване на двойното данъчно облагане на пенсиите, което е от решаващо значение за пенсионерите, за които може да се окаже, че са обект на данъчно облагане както от държавата, изплащаща пенсията, и от държавата на пребиваване.

Все по-голям брой социалноосигурителни институции по света постигнаха значителен напредък в дигитализацията на доказателството за живот, но някои служби все още поддържат традиционните методи, като удостоверяване „лице в лице“ в офиси или консулства. Тази ситуация създава неудобства на бенефициентите, живеещи в чужбина или в райони с труден достъп. Липсата на напредък в тези случаи подчертава необходимостта от по-широка и по-единна модернизация на глобално ниво, за да се гарантира, че всички пенсионери имат достъп до по-ефективни и достъпни услуги.

istock
istock

От друга страна някои социалноосигурителни институции са избрали да не изискват доказателство за живот като задължителна процедура, за да се продължи плащането. Тези администрации разчитат на други механизми и контроли, за да гарантират целостта на информацията за своите бенефициенти. Въпреки че тази практика елиминира нуждата от действия от страна на пенсионерите, като намалява административната тежест за институциите, тя също така предполага прилагане на алтернативни контроли за предотвратяване на измами и изисква точност при обработката на данните.

Едно от основните предизвикателства, които посочва анализът на доказателството за живот на национално и международно ниво, е липсата на точна и консолидирана информация за размера на парите, изплатени на починали пенсионери, което от своя страна предполага липса на познаване на измерението на потенциалния проблем.

В този контекст институциите, отговорни за администрирането и изплащането на пенсиите, трябва да разполагат с механизми, чрез които да удостоверяват, че бенефициентите, получаващи плащанията, продължават да отговарят на условията да ги получават и най-вече, че не са починали. Тези механизми зависят на първо място от мястото им на пребиваване.

Почти всеки втори се пенсионира без нужните стаж и възраст

Ако бенефициентът пребивава в същата държава, в която се намира и институцията, изплащаща обезщетението, тогава институцията може да получи данните за състоянието живот от органите, които управляват тази информация, като използват механизми за споделяне на данни или обмен на информация в същата държава. В случай че лицето пребивава в държава, различна от тази на институцията, искането за тази информация до държавата на пребиваване изисква споразумение между страните, за да бъде формализиран обмена й.

При липса на информация, предоставена от местни или чуждестранни институции, системите за социална сигурност са установили процедури, за да гарантират, че плащанията достигат до законните бенефициенти. Пример за това е личното доказателство за живот. Доказателството за живот предотвратява грешки или измами при плащания на обезщетения, направени с международни преводи, като избягва продължителни, сложни и скъпи процеси за възстановяване на неправомерно получени суми.

Доказателството за живот се състои от индивидуално удостоверяване, което изисква действие от страна на пенсионера (на хартия или по интернет), като през годините тази процедура се разви значително, особено с включването на дигиталните технологии. Внедряването на тези иновации обаче е неравномерно, като някои институции преминават към по-модерни решения, а други продължават да ползват традиционните модели.

istock

Доказателство за живот и неправомерни плащания

Доказателството за живот на бенефициенти, живеещи извън страната, изплащаща техните пенсии (износ на социалноосигурителни плащания), е ключов механизъм за такъв контрол. Всъщност във всички страни, в които се прилага доказателство за живот, незавършването на процедурата води до спиране на плащането на обезщетения.

Използват се няколко вида форми за проверка на състоянието, като всеки тип има свои собствени методи и изисквания, които могат да варират в зависимост от страната и наличната технология.

1. Присъствено: Този тип проверка изисква бенефициентът да се яви лично в определен орган като държавна служба, консулска служба, банков клон или разплащателна институция. При това свое посещение бенефициентът трябва да представи валидна идентификация, а може да се наложи дори да подпише формуляри или да отговори на въпроси, за да удостовери самоличността си. Този метод е най-старият и традиционен, като все още е широко използван.

Само 17% от пенсионерите в България продължават да работят

2. Удостоверения за живот: Може да се изисква от бенефициентите да получат удостоверение за живот, издадено от местен орган, като например служба по граждански вписвания или нотариална кантора. Този сертификат потвърждава, че лицето е живо. Той се изпраща на организацията, администрираща плащанията. Този метод е често срещан, когато срещите „лице в лице“ не са особено практични, поради голямото разстояние или липсата на подходяща инфраструктура.

3. Електронно или цифрово доказателство: С напредъка на технологиите някои държави са възприели електронни методи за потвърждаване на състоянието. То може да включва използване на цифрови платформи, достъпни през интернет страници или мобилни приложения, на които бенефициентите предоставят видеоклипове с идентифицираща информация за себе си или използват биометрични системи (като лицево разпознаване или пръстови отпечатъци), за да потвърдят съществуването си. Понякога видео разговорите се използват и за отдалечена проверка дали лицето е все още живо.

4. Доказателство чрез финансови институции: В някои случаи финансовите институции, които обработват плащанията на обезщетения, могат да изискат доказателство за живот от името на социалноосигурителни институции. Това може да включва периодично отчитане на бенефициента в банков клон или в офиса на разплащателната институция, за да потвърди самоличността си, като извърши разходи с банковата си карта или подпише декларация за живот.

istock
istock

Прилагането от страна на социалноосигурителните институции на международно доказване на състояние чрез цифрови платформи, достъпни през мобилни приложения и уебсайтове, представлява забележителен подход на администрацията към гражданите. Този цифровизиран процес дава възможност на пенсионерите и бенефициентите по целия свят да изпълняват задълженията си по по-пряк и достъпен начин, прескачайки географските бариери и предоставяйки по-приобщаваща услуга, съобразена с нуждите на всеки участник в системата.

За повече финансови новини и други полезни съвети, относно личните ви финанси, може да ни последвате във Facebook  или Google News Showcase