Икономическата теория дълго време пренебрегваше лъжата и измамата в рационалното обосноваване на разменния процес и установяването на цените. Влиятелната школа в теорията на икономиката, която постигна формално представяне по графичен и математически път на т.нар. общо равновесие, се основава на предпоставката, че в света на икономиката време няма. В този свят предпочитанията /преференциите/ на икономическите хора са устойчиви, всеки разполага с еднаква информация, включително за намеренията на останалите участници в разменния процес, няма стремеж към монополи или икономии от мащаба, конкуренцията е перфектна.

 

Обаче, както реалността показва, подобен свят е толкова абсурден, както и измерението зад огледалото на Алиса. Истината е, че лъжата и измамата са неизменни елементи в природата на разменния процес. С лъжа и измама индивидът може да спечели много, но обществото и самият пазарен процес имат интерес нечестното поведение да се санкционира, защото лъжата и разходите свързани с избягването й пречат на осъществяването на множество пазарни транзакции и увреждат богатството.

 

В студията от 2004 г. “Теория на цените и изследване на измамата в процеса на размяна”, Лорънс Мос /Laurence Moss/, дългогодишен редактор на The American Journal of Economics and Sociology развива горната теза. Според него, фундаментална теорема на учението за размяната в икономиката е взаимната изгода от търговията: ловецът на елени и ловецът на бобри, според известния пример на Адам Смит, влизат в търговски отношения, защото на всяка страна й е изгодно.

 

Животът говори за друго

 

Същевременно всяка страна в размяната очаква да спечели от нея; това, а не друго, мотивира действията на участниците в процеса. Ограничението на печелившото измамно поведение идва от там, че пазарната система наказва лъжците сред нас: конкурентните пазари елиминират подривните елементи. Измамниците губят репутация. Някои пазарни оптимисти дори бързат да заявят, че лъжите, измамниците и дори „артистите“ ще спечелят празното пространство на икономическия продукт.

 

Но как да се пренебрегне житейския опит, толкова ясно изразен от Николо Макиавели през 1513 г.: „Рядкост е някой човек да се издигне от ниско положение, без да употреби груба сила или измама, освен ако няма дарба или не получи наследство“.

 

Ортодоксалната теория на цените, изразена по много силен начин от Кенет Ароу, пренебрегва този прост факт – изтъква Мос. Перфектната конкуренция чисто и просто пропуска описанието как продавачите са придобили знанието за пазарната структура, в рамките на която те се конкурират. Множество субективни идеи – като език, обещания, продуктови характеристики – остават встрани от главния поток на икономическата теория.

 

Ортодоксалната теория – смислена, но скучна

 

Факторът време е другото слабо място на учебниците по икономикс. Равновесната теория се интересува повече от финалните резултати или от решенията, взети в самия момент на размяна. Но е ясно, че хората, които с поведението си са довели до някакво равновесие днес, в един следващ момент могат да започнат да съжаляват за своите решения. С времето преференциите се сменят, миналото поведение се преразглежда и преоценява.

 

Лорънс Мос внимателно и подробно разглежда слабите моменти на равновесната теория – например, възможна ли е хипотетичната икономика, постигнала Парето – ефективност. Ако ресурсите се разпределят между индустриите и в резултат на това в една индустрия продукцията нарасне, а в друга спадне, а новият краен резултат се разпредели между търговците, възможно ли е един търговец да спечели повече, без полезността за останалите да спадне? След втората половина на XX век, множество икономисти работят за допълване на критериите за Парето ефективност с нещо различно. Кое е това различно нещо в модерната икономика е въпрос, получил наистина много отговори.

 

Според ортодоксалната школа, формалните институции на модерния капитализъм – перфектно конкуриращите се пазари – са в състояние да доведат до Парето – ефективна икономика, при няколко ограничителни условия с чисто математически смисъл. За мейнстрийма, мотивиращата предпоставка е индивидуалният стремеж за максимизиране на функцията на обективната полезност, а при фирмите – нагласяне на нивата на производството според наблюдаваните конкурентни цени – последните от своя страна се определят от един мистериозен процес, разчистващ пазара от излишък или недостиг.

 

Конкуриращите се свободни пазари обаче не решават проблема за социалната справедливост. На неокласическия икономикс му е нужно да се разшири с теория за справедливостта, за да може да разреши задачата на Парето. Например трябва да се отчете, че в действително равновесното общество принудителна безработица няма.

 

Шерлок и автоджамбазите

 

Стига толкова теория, да разгледаме сега няколко различни сценария. Например този, описан от Оскар Моргенстерн, икономистът – партньор на фон Нойман в труда „Теория на игрите и икономическо поведение“ от 1944 г. Легендарният детектив Шерлок Холмс е преследван от своя голям враг, професор Мориарти. Холмс тъкмо ще се качи на пътническия влак от Лондон до Доувър, когато за щастие зърва Мориарти на гарата.

Холмс решава, че Мориарти ще се качи на експресния влак, за да изпревари детектива и да го нападне, докато слиза от влака. Тогава, Холмс може би ще реши да слезе на междинна спирка. Но там напълно е възможно отново да се сблъска с Мориарти, който евентуално ще отчете, че Холмс очаква преследвачът му да се съобрази с неговите предположения.

 

Но какво ще стане, ако Холмс се окаже по-умен, отколкото си е мислел Мориарти? Холмс ще реши, че Мориарти очаква Холмс да слезе на междинна спирка. И най-спокойно може да си попътува във влака до крайната спирка, наслаждавайки се на пейзажите. Но ако Мориарти реши, че Холмс ще реши, че Мориарти ще реши, че Холмс ще реши да слезе по средата на пътя? През 1935 г. Моргенстерн пише за „реципрочни хипотетични реакции и противореакции“, или непрекъсната верига на съобразяване със стратегията на другия. И така доказва, че перфектно предвиждане на постъпките на другите е невъзможно и равновесната математика е красиво излишество.

 

Определено можем да разгледаме размяната като игра, в която участниците в пазара разгръщат стратегии. Мос предлага алтернативен сценарий за игра: Майк иска да продаде на пазара употребявания си автомобил. Той иска да вземе от него поне 4000 долара. Айк пък иска да си купи кола до 3500. Виждайки интереса на купувача и с намерение да повлияе на решението му, Майк си поръчва някой да му се обади по телефона и да го попита дали колата по цена 4200 е още свободна, така че купувачът „случайно“ да чуе, докато оглежда.

 

Айк ще разбере, че употребяваната кола не е трошка и ще е съгласен да започне да договаря цената. Най-малкото, дори да бъде подведен, докато колата не го предаде на пътя той ще остава с впечатлението, че е сключил отлична сделка и няма да съжалява, че е платил повече, отколкото дори продавачът първоначално е очаквал. Айк обаче не е задължително жертва: той може да наеме свой актьор – автомонтьор, който да каже: тази кола има такива и такива проблеми, с ремонта не струва толкова.

 

Пазете се да не ви излъжат

 

Отделяйки се от руслото на класическата британска икономика още в края на XIX век, Австрийската школа подчертава, че цената се формира, а не определя – и така обяснява парадокса, че цената не се влияе от разходите за труд, а от субективните нагласи. Това от своя страна прави пазара още повече подложен на измами, подготвяни с целенасочени разходи и изискващи да се плаща за предпазване.

 

Учителят на Фридрих Хайек, фон Визер – един от първите икономисти, досетили се за пределната полезност, си представя равновесната икономика като голяма държава, намираща се под контрола на доброжелателен абсолютен монарх, където всички собственици на ресурси са честни, не лъжат и с готовност се поставят в зависимост от всеприсъстващия /и всезнаещия/ диктатор. Самият Хайек през първата половина на миналия век поставя проблема за знанието и фрагментирания му характер.

 

Лорънс Мос поставя идеите на може би най-авторитетния австрийски икономист в контекста на по-ранния Моргенстерн и увенчалото се с резултат по-късно решение на Акерлоф. Общо взето, за Хайек измамата е нещо, на което пазарният процес е изложен, но не е нещо което естествено възниква от пазарния процес на формиране на цените. Според Мос, това е негов пропуск и принизяване на проблема. Хайек по-ясно представя дефектите на социалистическото централно планиране, които отклоняват пазарното търсене в уж социално желателни посоки, но запазват впечатлението за свободен избор.

Хайек също така оспорва идеята, че пазарите максимизират някоя обективна функция, като социална полза или социално богатство. Не, пазарите се грижат за създаването и възпроизвеждането на няколко всеобщи обичаи, норми и правила, които дават на индивидите най-голям шанс в техните частни проекти. Пазарните правила произвеждат принципи за добра работа и честност; пазарните цени имат впечатляваща координираща функция и се справят по-ефективно от политически организации, които биха се опитали да подобрят пазарния резултат.

 

Криза, договори и адвокати

 

Представяйки широкото неразорано поле в икономиката, което предполага връщане на интереса към изоставената дискусия за измамата, Лорънс Мос обяснява с нея и кризите. Икономически бум се случва, когато банковата система разширява кредитирането, без да изчака първо спестяванията да се повишат. Бумът не може да продължава безкрайно и ако не спре по друга причина, ще свърши с депресия или нещо по-лошо. По време на кризата инвеститорите разбират, че са били излъгани за перспективите на своите проекти и няма достатъчно спестявания, които да финансират тяхното завършване.

 

Друг пример в това отношение е тънката измама, когато доставчик солидно инвестира в оборудване, очаквайки главният му контрагент да продължава да прави поръчки – но купувачът разбира това и го натиска за по-ниска цена. Въпросният контрагент може би е инвестирал значителна сума, за да научи повече за пределната стойност на продукцията на доставчика си, както и да го дезинформира за цените на останалите доставчици.

В повдигнатата дискусия за ролята на измамата във формирането на цените значителна роля е изиграл американският икономист Роналд Коуз, който е основоположник в изучаването на транзакционните разходи. В горния пример, доставчикът нямаше да загуби, ако разчиташе не на устни уговорки, а си беше скрепил отношенията с договор. Но подготовката на подобен договор е доста квалифициран труд, който струва пари – икономическият човек трябва да калкулира в цената си и недобросъвестността и измамата.

 

Според Коуз, основният проблем на размяната – дифузията на дезинформация – особено ако в бизнеса има търговски тайни и интелектуална собственост – понякога се решава с помощта на йерархия. Форма на решение за излъгания доставчик е той да се слее с контрагента си. Вертикалната интеграция е логична стратегия за отбягване на измамата, в която системата на цените отстъпва по ефективност на услугите на йерархията.

 

Така или иначе, разходите за използването на системата на цените включват и разходите за избягване на измамата, както и за потвърждение на различни качества и обстоятелства. Това обяснява смисъла от работата на счетоводители и адвокати. Ако например счетоводителите са подкупни и заверяват информация, която подвежда акционера, една от основните колони на доверието в пазарното стопанство ще рухне. Подобен е рискът днес кредитните агенции да манипулират оценките си и времето за обнародването им.

 

От лъжата губят всички, но блъфът е друго нещо

 

Приносът на един друг учен, Акерлоф, ще завърши идейното ни ветрило. Според Хайек, проблемът е в наличието на информация; според Акерлоф – в разпределянето на информацията, и то по начин, който помага за постигане на взаимна изгода в търговията. Ако заради лъжа няма доверие, множество взаимно изгодни сделки няма да се случат и това ще е загуба за икономиката като цяло.

 

Да се върнем на примера с пазара на стари автомобили: поведението и на Айк, и на Майк е целенасочено подвеждащо. Обаче театърът, който двамата разиграват, облагодетелства обществото, тъй като насърчава сключването на сделка и така допринася за пазарната динамика. Нещо се случва, все пак, а това е добре. Поведение, което блъфира, обикновено се ползва с обществено одобрение и изглежда това не е никак случайно.

 

Според теорията на игрите, икономическият човек е играч със своя легенда, който разполага с определено количество информация, помагаща му – да излъже другия! В някои отношения, например в играта на карти, лъжата е очаквана, значи социално приемлива – а защо не и поощрявана?

 

Да вземем играч на покер, който блъфира. Понякога има силни карти, понякога слаби. Но с готовност наддава и печели пред по-сигурен играч. Докога може да продължава да се печели с блъф? Мос посочва като rule of thumb – ако казваш истината в 1/3 от случаите, ставаш непредсказуем. А големият кибернетик фон Нойман формално установява, че противник най-лесно може да бъде заблуден със случайна стратегия, която не дава възможност да се предскаже действието на другия участник в играта.

 

Как един човек може да измами всичките? Ако застрахователят изисква по-високи премии от, да речем, пушачите, кой ще си признае, че пуши? Този, който е с разклатено здраве заради цигарите ще се застрахова, но нищо не го заставя да се разкрива, че пуши – с което повишава риска за всички на този пазар. Цената на застрахователя, логично, остава висока. Това от своя страна отпъжда хората, които може би са най-здрави, от застрахователната услуга.

 

И така, изследването на лъжата и подвеждащото поведение е важна и недостатъчно развита част от икономиката и изисква повече внимание, най-малкото защото голямата част от нашата икономика се състои от услуги. Услугите предполагат повече взаимодействия между хората в процеса на обслужване, оттам изискват и повече внимание върху последиците от това да бъдеш излъган. Теорията лесно се трансформира в стратегема как да не бъдеш излъган, или пък как да запазиш позитивните ефекти от добрата си репутация, че не лъжеш.

Изследването на измамата е благодарна задача – обяснява накрая Мос. Най-малкото защото тя е доста често явление в икономиката на услугите през XXI век. Винаги може да се каже нещо ново за лъжата, макар че проблеми свързани с практическото излъгване са известни на всички. Един такъв проблем повдига още древногръцкият философ Платон. В своята „Държава“, в която се корени западната интелектуална традиция относно социалния ред, той посочва, че правителството може да излъже или поне заблуди своите граждани за тяхно добро.