Предприемачът е човек, който, вместо да работи като служител, създава бизнес и приема целия риск и печалба от дадено бизнес начинание. На предприемача обикновено се гледа като на бизнес лидер и иноватор. Предприемачите имат ключова роля във всяка икономика. Това са хората, които имат уменията и инициативността, необходими да предложат нови идеи на пазара и да вземат правилните решения, за да направят тези идеи печеливши. Според Investopedia така гледа светът на предприемачите. Какъв е образът на предприемача в България? Разговаряме по темата с Петър Ганев, старши икономист в Институт за пазарна икономика.

Предприемачеството, доколко то е възможно в нашата страна, как гледат хората на него, верен ли е митът за предприемчивия български дух и какви са обществените настроения спрямо предприемчивите българи?

Това е тема, с която се занимаваме повече от година. Направихме проучвания за България, но и за други подобни страни, като Латвия например, Грузия, Киргизстан. Т.е. не само източноевропейски държави.

Това, което се вижда е, че наистина има разнопосочни мнения, когато става дума за предприемачите. От една страна, говорейки за предприемача като идея, то виждаме човек, който открива, който рискува, който печели честно, който на практика е основа за развитието на икономиката.

Но, когато сложим предприемача в конкретна среда, например в България, тогава се появяват доста негативи. Хората казват, че богатите хора не са успели по честния начин. Те са се възползвали от прехода, нарушили са моралните принципи в някакъв момент.

Т.е. има голяма разлика между идеята за предприемачество и нейното конкретно възприятие в нашата страна. Този феномен е видим в някаква степен във всички посткомунистически държави, но в България той се откроява много по-ясно.

Вероятните причини са две. Едната е начинът, по който се случи приватизацията, това че тя беше закъсняла и не особено чиста. Другата причина е, че в България на практика изпуснахме първите години на прехода. След което стигнахме до банкова криза и хиперинфлация, която силно намали разполагаемото богатство на страната.

Тези два фактора променят нагласите и хората виждат в благосъстоянието някаква лъжа.

Разбира ли българинът предприемачеството като двигател на икономиката или го вижда по съвсем друг начин.

Има разбиране на някакво базово ниво, но когато говорим за родните предприемачи нещата се променят. Това се вижда и от отговорите на въпроса: “Каква трябва да е основната роля на предприемачите в България?”. В другите страни много от хората отговарят, че предприемачите трябва да предлагат нови неща и да печелят. Докато в България преобладаващият отговор е: “Да създават работни места”. Това отразява схващането, че предприемачът не е създал нещо ново, той по-скоро е заграбил, възползвал се е от хората и поне може да свърши нещо полезно, като създаде работни места.

Така, макар и да има обективни причини за този негативен образ на предприемача, все пак субективните фактори са по-значими. Българите игнорират самата идея за предприемача като двигател на развитието на обществото.

Предприемчив ли е българинът, смята ли, че може да бъде предприемач?

На въпроса дали самите хора биха се гордели, ако бъдат предприемачи, отговорите бяха силно негативни. Повечето българи не биха скочили с радост в обувките на предприемача.

Попитани обаче за техните деца, отговорите стават по-положителни. Т.е. гледайки напред, поне малка част от хората биха желали децата им да станат предприемачи, да откриват нови неща и да печелят.

Това пак поставя въпроса за средата. Има надежда, че в бъдеще тази изкривена форма на капитализъм, която функционира в страната, ще се промени и тогава предприемачът ще може да се яви в своята истинска роля – да открива нови неща, да бъде полезен на обществото, да решава проблемите и в същото време да печели, но морално, без да експлоатира другите.

Май мнозинството от българите гледат на себе си като на наемни работници?

Това наистина е така и всъщност не само в България. Съвременното образование е такова, че създава работници. Колкото по-добре си образован, толкова по-висока заплата можеш да получиш на пазара на труда. Много рядко образователният процес е насочен към създаването на предприемачи.

Но в България мисленето в стереотипа на наемния работник е в някаква степен усилено. Добър пример за това са хората, които напускат страната. Те не са малко. А много от тях са потенциални предприемачи. Т.е. млади хора, които имат познания, имат желание за действие, за откриване на нови неща, предприемчиви са. Но не виждат смисъл да търсят успеха в България и на практика поемат още по-голям риск, късайки с всички удобства, които биха имали, оставайки в собствената си среда, като например социалната сигурност. Това е цяло едно поколение на предприемачи, които не виждат смисъл да се развиват в България.

Добре, но в случая не става ли въпрос за липса на достатъчно рисков капитал, т.е. на свободен капитал в икономиката, който да позволи на по-голям брой хора да се развият като предприемачи?

Това е популярно обяснение. За много хора е по-лесно да приемат, че липсата на капитал и на лесен достъп до финансиране е причината за ниската предприемаческа активност в страната. Но данните събрани от Института за пазарна икономика не потвърждават тази теза. Анализите, които направихме върху тях и за които поканихме не само икономисти, но и историци, и философи, да коментират от различни гледни точки сочат, че не липсата на капитал пречи на предприемчивостта в България.

Става въпрос по-скоро за нежелание да се рискува в средата, в която живеем. Т.е., ако приемем, че преобладава схващането, че тук печелят тези, които нарушават моралните принципи, имат връзки и прескачат тромавите процедури, използвайки някаква форма на корупция, то тези, които играят честно, са обречени да загубят.

В тази среда за мнозинството от българите има една вътрешна спирачка, че няма нужда въобще да опитват, няма нужда да търсят финансиране, тъй като не вярват дори във възможността за успех.

В България преобладаващата част от предприятията са средни и дребни. Дали това не се дължи на ограничения хоризонт за предприемчивите хора? Те се стремят да останат в собствения си кръг, дори и семеен и така да намалят риска.

В среда, в която те е страх от състезанието, тъй като не знаеш дали то ще бъде честно, е нормално да ограничиш развитието си до непосредственото си обкръжение. Да предоставиш дадена услуга, например отваряйки магазин, за хората, които така или иначе живеят около теб и познаваш. Но без да имаш амбицията да растеш и да се конкурираш. Без да ставаш заплаха за по-големите играчи на пазара.

Едва в последните години се появиха хора, които опитват нови неща и успяват да имат широк хоризонт, т.е. продават дори в САЩ и Южна Америка. Те достигат до световния пазар със собствени продукти и услуги, а не приватизирайки активи, които вече съществуват. Тези примери са малко, но това е пътят да се променят обществените нагласи. Появата на все повече успешни предприемачи в България, които успяват да продават извън своята среда, на външните пазари и които са започнали със собствени идеи.

Това се потвърждава и от регионалната разбивка на данните, която показва, че нагласите към предприемачеството са доста по-положителни там, където има заетост, динамика, конкуренция и активен икономически живот. Там се променят тези нагласи. Докато в регионите, където има застой, където богатите хора са едни и същи от много години насам, отношението към предприемачите остава силно негативно.

Предприемачеството е основен двигател за привличане на инвестиции в дадена икономика, а в последните години България е в стагнация, именно заради недостатъчния приток на инвестиции.

Да, това като че ли е голямото предизвикателство пред нас. Най-успешните години за българската икономика безспорно бяха 2007-2008 г., когато се привлякоха рекордни инвестиции и то в световен план, съотнесено към брутния вътрешен продукт на страната.

Това обаче сега изглежда като пазарен балон, една заблуда, неестествено наливане на ресурс, в момент, когато целият свят се плъзгаше по нанадолнището на глобалната финансова криза.

Да, обаче тогава българската икономика растеше с темпове, които са нормални за една развиваща се страна.

Тогава наистина имаше растеж, имаше и висока заетост, въпросът е, че случилото през тези години може би няма да се повтори, поне не и в същия мащаб. Възстановяването от рецесията през 2009 г., за което често говорим като стагнация, по-скоро е новата нормалност. Връщането към обема на инвестиции и нивата на растеж от 2007-2008 г., изглежда все по-трудно достижимо.

Ето защо вътрешният ресурс за развитието на икономиката на България става все по-важен. Точно предприемачеството лежи в основата на устойчивото развитие. Няма смисъл да чакаме чуждите инвеститори да ни оправят икономиката.

Българинът оттук нататък може да се надява в голяма степен само на собствените си усилия. Ето защо е необходима промяна на средата. Трябва да създадем среда, в която успяват хората с идеи и предприемчив дух, готови да работят за постигането на целите си, успяват тези, които имат способности, а не тези, които имат връзки. Когато това се случи, българите ще спрат да бягат, да работят в чужбина и да рискуват всичко. Вместо това те ще работят за сбъдването на идеите си в България.

В същото време такава среда за бизнес привлича в най-голяма степен и чуждите инвеститори. Така че това е голямото предизвикателство. В момента средата е препъникамъкът пред развитието на предприемачите и на българската икономика като цяло.

Тоест всичко зависи от реформите в държавата?

Ами виждаме в последната година, в която имаше политическа криза, реформите бяха спрени, бюджетът беше изпуснат, кредитният рейтинг на страната беше намален. Година, в която се говореше основно за политици и политически скандали. В такава среда не можем да очакваме, че ще станем по-богати.

Ще видим, дали следващата година ще има някакви стъпки в посока към създаване на по-добра бизнес среда в България. Първите стъпки на новото правителство не дават добър сигнал.

Опитът за национализация на парите в частните пенсионни фондове определено е лош сигнал.

В момента наистина бюджетът е изпуснат и няма достатъчно голям ресурс във фискалните резерви. Финансовият министър в общия случай се оглежда за източници на приходи в хазната.

Дори само ако вноските на половината от новите лица, които излизат на пазара на труда през 2015 г., се влеят в бюджета на НОИ, както и на някои големи групи служители обхванати от колективни трудови договори, например в държавни предприятия, това ще освободи финансов ресурс в размер на 50-100 млн. лева, а може и повече, в зависимост от мащаба на кампанията. А подобни суми, въпреки че са малки на фона на бюджета, ще имат голямо значение за ограничаване на дефицита в него. Тук обаче усилието е дългосрочно. Ако има постоянно текучество на средства от частните фондове към НОИ, това ще осигурява допълнителен бюджетен ресурс и в следващите години.

На практика с това си действие правителството показва, че нищо не се е променило и че не можем да очакваме реформи от него.