Мнозинството избиратели не вярват на предизборните програми и обещания на партиите и на кандидатите за депутати. Но реално нямат друга възможност да реагират. Общата причина за недоверието е политическата измама. Тя е вътрешно присъща на сегашните партии и е условие за оцеляването им в съвременния свят.

 

Основните политически партии в България фактически са големи корпорации. Но за разлика от финансовите и промишлени корпорации те не търгуват с обичайните стоки и услуги. Обект на тяхната "стопанска" дейност е търговията с публични блага.

 

Когато спечелят парламентарните избори, те овладяват всички органи и институции на държавното управление - включително и "независимата съдебна власт". И ги използват за облагодетелстване на свързани с тях фирми и лица срещу финансова и политическа подкрепа за управляващите. Чрез консолидирания бюджет на държавата и другите публични фондове властниците преразпределят и контролират близо 40 процента от БВП и се стараят да извлекат лична изгода от всеки лев, преминал през ръцете им.

Но докато в стопанските корпорации акционерите получават дивиденти според броя на притежаваните дялове, облагите за членовете на партията корпорация зависят от мястото на всеки в партийната йерархия и в държавния апарат. Това място се определя от партийните лидери, които съставят листите на кандидатите при всички избори в самата партия и в държавата. Лидерите се оказват всевластни, недосегаеми и несменяеми (освен чрез вътрешен преврат). Под прикритието на формалната демокрация големите партии в действителност са авторитарно управлявани структури. Когато овладеят и политическата власт, самата държава става авторитарна. Най-колоритно и фрапантно беше едноличното управление на лидера на ГЕРБ.

Дори и да се появи нова голяма партия и да вземе властта (както се случи с НДСВ и ГЕРБ), политическата система остава същата. Недоволството на гражданите от очевидната измама, от корумпираността на управляващите и от тежките условия за живот се проявява в негативния вот на следващите избори. А също в улични протести и в продължаващата емиграция. Всяка нова управляваща партия след изборите забравя обещанията си за реформи и бърза да компенсира своите активисти с назначения на апетитни длъжности в държавния апарат без оглед на ценз и способности, без откритост или с предрешени конкурси. Такъв държавен апарат е лоялен, но неефективен и е склонен към тотално корумпиране при осигурена с политически чадър безнаказаност.

Докато тези две условия са налице, гражданите нямат друга възможност, освен да избират между две или три партийни листи за депутати, които дори не познават, или изобщо да не отидат до урните. Защото гласът им би пропаднал, ако го дадат за някоя малка партия или "независим" кандидат.

Една от възможностите за излизане от това състояние на системата се съдържа в предложението на президента Плевнелиев за частично прилагане на мажоритарния принцип на гласуване. Доколкото сегашното управляващо мнозинство категорично изключва такава промяна (което се вижда и от новия Изборен кодекс), президентът предлага въпросът за мажоритарния вот да се реши от гражданите с референдум, на който те едновременно да изразят предпочитанията си и по задължителното, и по електронното гласуване. Управляващите ще се опитат да отлагат или опорочат такъв референдум, особено при окончателното формулиране на въпросите от парламента.

Сегашната пропорционална система на гласуване за партийни листи е толкова вредна и компрометирана, че дори частичното й запазване е опасно. Истинска промяна би настъпила само ако се приложи чистата мажоритарна система по едномандатни избирателни райони.

 

Когато гражданите дават своя глас за определен кандидат, те ще го преценяват не само според партийната му принадлежност, но и в зависимост от неговите известни и доказани качества - честност, компетентност и отговорност. В такива условия дори големите партии ще бъдат принудени да предлагат за депутати хора, на които избирателите биха повярвали.

 

Мажоритарно избраните депутати ще се чувстват повече отговорни към своите избиратели, отколкото към партийните централи. Те по-трудно ще бъдат манипулирани от партийните лидери, по-трудно ще бъдат купени от заинтересовани икономически групи. Но възможността някои от тях да се корумпират остава. Изборният кодекс и разяжданата от корупция и зависимости съдебна система не поставят бариери срещу лъжата и измамата на депутатите.

При мажоритарната система гражданите ще бъдат много по-силно заинтересовани да участват в изборите, което обезсмисля въвеждането на задължителното гласуване. Още повече че то има и сериозни негативни ефекти. Електронното гласуване, осигурено срещу фалшификации, ще облекчи и стимулира участието на повече граждани в различните видове избори и при референдумите.

Как да се върне доверието към кандидатите за депутати? Отговорът е очевиден. Трябва да се премахнат двете условия, които позволяват на партиите и на депутатите безнаказано да не изпълняват предизборните си програми и обещания и да се облагодетелстват от властта. Това може да стане, като при въвеждането на мажоритарната система за гласуване в Изборния кодекс се запише следното задължение на депутатите: Всеки кандидат за депутат представя "Договор с избирателите", подписан от него и регистриран в съда. В този договор той посочва ясно и точно каква политика, какви реформи и какви други промени в държавата ще подкрепя. А при неизпълнение на поетите в договора задължения си подава оставката и приема решението на районния съд за касиране на депутатския му мандат. /Проф. Георги Петров, "Сега"/