Катализатор на конфликтите в Близкия изток в миналото, САЩ вече нямат необходимия капацитет да упражняват своите отговорности. Пропастта между собствените им приоритети и развитието на света го доказва, пише Доминик Моизи в Les Echos.

Няма "доктрина Обама". Единствената ос днес във външната политика на САЩ не е азиатската или китайската, това е американската ос.

След унизителното падане на градовете Рамади в Ирак и Палмира в Сирия превзети от Ислямска държава и откакто започна кампанията за президентските избори през 2016 г., критиките срещу външната политика на САЩ се усилват както в страната, така и по света.

"Обама знае ли какво прави в Близкия изток, има ли стратегическа визия толкова непоследователна?" Това се питат не само републиканците, но и някои демократи. И решение ли е да не се прави нищо и да се оставят воюващите да се избиват помежду си, докато умората да се гледа леещата се кръв победи всички други чувства?

Това неоизолационистично изкушение сега се изявява по-открито. Проблемът е, че тази опция на практика не съществува.

"Това, което строшиш е твое", заяви вчера генерал Колин Пауъл, държавен секретар при Джордж Буш-младши, който сравни Близкия изток със стъкларски магазин. Америка строши Ирак. Не армията, а самата нация бе срутена. Защо да загиваш за една страна, която вече не съществува?

САЩ действат като при играч, който е загубил много и се надява да си го върне с един единствен удар, тоест да подпише споразумение с Иран. Но Техеран е наясно с това и възнамерява да използва своето тактическо предимство до максимума на възможностите си. "Вие имате много повече нужда от споразумението, отколкото ние, така че ще трябва да правите отстъпките", смятат в Техеран.

Близкият Изток се изплъзва от контрола на САЩ и причините за това са във Вашингтон. В действителност такава е цялата оспорвана външна политика на администрацията на Обама.

Вашингтон може да осъжда декадентска, егоистична, непоследователна Европа, понякога дори с основание, но САЩ в своето отношение към света, не страдат ли, с определено повече възможности, от същата болест като тази на европейците? Не съществува ли и там разминаване между амбициите и приоритетите, дори и между собствената промяна и промяната на света?

Драмата на Европа е, че тя е добра като авангард на постмодерната международна система, като примерна гражданска сила, преоткриваща понятието за суверенитет на XXI век, и то във време, в което светът се променя дълбоко и често към лошо. Това, за което Европейският съюз не е готов е напрежението по неговите граници.

Не съществува ли и днес по същия начин дълбоко разминаване между афишираните амбиции на Америка на Обама след двата мандата на Джордж Буш-младши и реалната международна среда?

Историците ще си спомнят вероятно двойната отговорност на президента Буш-младши. Той не само поведе своята страна към катастрофални военни авантюри. Той остави такова наследство, което трябваше да бъде поправено. Така САЩ много бързо с епреместиха от пространството "твърде много" до "твърде малко" в отношението си към света.

Давайки ясен приоритет на вътрешните проблеми, от политически съображения, Обама не успя да отговори на предизвикателствата в глобален мащаб.

A хаосът, за който Америка допринесе със своята хиперактивност, последван от отказа ѝ да действа, както например в Сирия, или от колебание, както в Либия и в отношенията с Русия на Путин при анексирането на Крим, само се засили.

Амбицията на Барак Обама да влезе в историята като президент, който променя в дълбочина към по-добро САЩ, бе перфектно легитимна сама по себе си. Но най-вероятно тя не е съвместима с развитието на света по време на двата му мандата. Това е цялата драма. /Доминик Моизи е професор в King`s College, Лондон, за Les Echos/.