Красен Станчев, ръководител на Института за пазарна икономика, очертава основните линии на разлома в първите пазарни стъпки на българското общество и политика.

Вашият колега професор Николай Неновски твърди, че преходът у нас беше сблъсък не на идеи, а на интереси. Можете ли да коментирате за българската реалност – какво виждате и къде отиваме?

Първо, интересите винаги се обличат в някакво оправдание. Всеки интерес бърза да се представи като общ за всички – и това е част от политиката. Не бих казал, че нямаше идейни спорове след 1989 г. Примерно, при създаването на СДС политическата декларация за учредяването на СДС съдържаше няколко елемента: права на човека, право на държава, пазарна икономика.

По повод на пазарната икономика, в две от организациите учредители – Екогласност и Социалдемократическата партия, имаше проблем. В тези организации имаше спор, дали да се поддържа политическа декларация, в която присъства „пазарна икономика“. В Социалдемократическата партия дебатът беше повлиян от възгледа на Петър Дертлиев, че ако централното планиране нещо е доказало, то е, че се проваля отвсякъде. Затова няма друга алтернатива в момента.

В Екогласност въпросът беше поставен така: добре, ама нали ние сме леви? Защо поддържаме пазарна икономика? Аргументите на Екогласност в поддръжка на голямата декларация бяха подготвени от мене.

Следващият голям дебат беше по повод на това, какво трябва да се прави по време на правителството на Димитър Попов. Дебатът във Великото народно събрание беше доста ожесточен. Аз участвах в групата, която трябваше да състави правителството, това си беше коалиционно правителство при всички случаи.

В общи линии надделя възгледът, че нещата в България трябва да се променят по начин, подобен на Полша. Поради няколко причини: първата, че към 31.12 1990 г. във фискалния резерв имаше 22 млн. долара. Горивото само за Козлодуй – между другото при променени на 30-ти декември цени без предупреждение от Съветския съюз – струваше 52 милиона.

Второто основание беше, че в Полша нещата очевидно дават резултат, България не е по-лоша от Полша, дори някъде е по-добре управляема. Дълговата ситуация на България беше третият фактор. На 9.03.1990 г. България фактически фалира и нямаше никакви ясни възможности за достъп до външно финансиране.

Програмата, която намери израз в една разработка на Румен Аврамов и Венци Антонов от 1991 г. със заглавие „В годината на желязната овца“, много ясно описва пет пункта, които напълно съвпадаха с реформите на Балцерович. В тях много ясно се показваше по какъв начин тези пет икономически идеи са способствали за преодоляването на хиперинфлационния потенциал от началото на 1991 г., така наречената Луканова зима, до стабилизирането на валутния курс и лихвените проценти.

Тези пет точки са: фискална дисциплина, либерализация на цените, бърза приватизация, преговори по външния дълг, финансиране на социална политика само с приходите в бюджета.

Реформата фактически започна на 1 март с няколко акта на Великото народно събрание, които трябваше да освободят лихвените нива и цените, при разумни нива на защита, дотолкова доколкото нещата се променяха залпово, без за това да с виновни хората.

Тази защита беше преди всичко със Закона за либерализиране на лихвите, в действие от 1.03.1991 г. - че до края на годината тези, които са взели жилищни заеми, независимо дали са млади семейства или други, имат възможност да изплатят тези заеми до края на годината по старата лихва от 2%. В същото време законът предвиждаше 47% лихвен процент с възможност за либерализация на лихвените проценти веднага след приемането на закона.

Следващият дебат, чисто идеологически, се разгърна по времето на Великото народно събрание за начина на приватизация. Имаше две идеи – едната за приватизация „равен шанс“, предтеча на чешкия тип приватизация. В парламента, не само сред привържениците на СДС, но и сред социалистите, надделя идеята за приватизационен процес, който е основан на пазарни механизми.

Причините за това бяха няколко, не само идеологически – включително реалната оценка на ситуацията. Това, че някой би получил акции от дадено предприятие не означава, че това предприятие би престанало да произвежда загуби. Второ, при липса на възможност за достъп до външно финансиране по линия на кредити – или на външни спестявания по линия на инвестиции, това е следствие на фалита на страната по външния дълг през 1990 г. - в тези условия беше невъзможно да се предполага, че каквото и да е българско предприятие ще получава достъп до външни капитали.

Затова, единственият начин, който можеше тогава да се предвиди, бе приватизация с пазарен механизъм. За съжаление Великото народно събрание не можа да приеме закона. Имаше известно влияние на групата на Ран – Ът, която беше поканена от Луканов и през март 1990 г. те бяха готови и представиха на кръглата маса концепция за приватизация, дори и проект за Закон за приватизация.

Първоначално приетият с мнозинството на СДС и ДПС през 1992 г. Закон за приватизацията почти буквално повтаряше този закон, който беше разработен при консултантската поддръжка на групата на Ран – Ът.

Следващият интересен момент в българската стопанска история, който не беше само идеологически, но имаше и идеологически оттенъци, беше процесът на реституция. Въпреки критиката на концепцията за реституция, особено след 1992 г. /защото през 1991 г., когато се приемаше Законът за земята, имаше такава критика, но не беше мнозинството от Великото народно събрание/ и идваща предимно от средите на БСП, избирателите на БСП във всички социологически изследвания на всички социологически агенции в периода от 1992 г. до 1998 г. винаги са били за реституция и за приватизация.

Разбира се, не в такава степен, както примерно привържениците на СДС. При последните равнището на одобрение за приватизация и реституция беше 60%, а при социалистите около 50% - понякога малко повече, понякога по-малко в различните социологически проучвания.

Да се върнем към твърдението на Ники Неновски: да, хората действат от гледна точка на своя интерес. Защо? Според преброяването на 1985 г. 86% от градското население имаше собственост на село. 40% от градското население имаше дори жилища на село. 88% от българските семейства бяха собственици на жилищата, в които живееха. Тоест хората наистина гласуваха или имаха поведение, съответстващо на техния материален интерес. Те си бяха собственици и искаха да бъдат защитени и всеки виждаше перспектива нещо да реституира.

Следващият период на съотношението между идеология и интереси в икономическата политика идва с Румен Гечев и Жан Виденов. Разбира се, хубаво е да се говори конкретно. Има две причини на икономическата политика на правителството на Жан Виденов. Първата е, че в стопанската структура на България има един сегмент – енергетиката – изграден за да поддържа посредническа роля на българската икономика между Съветския съюз и световния пазар, най-вече на ресурси и петрол.

Тогава, когато СИВ се разпада, разпада се и Съветският съюз през 1991 г., в структурата на българската икономика има едно голямо тяло, което произвежда страшно много енергия, от равнището на 24 – 25% повече електричество от количеството, което страната може да потреби. Този излишък от електроенергия се запазва и до момента и между другото ще се запази поне до 2025 г., разбира се не в порядъка на 25%.

Но тогава за тях възниква рационалната идея – тя наистина е рационална в някакъв смисъл – да се използва този излишък, за да се субсидира българската промишленост. Вследствие на тази идея е заповедта на министър Климент Вучев предприятията, чийто принципал е министърът на икономиката и търговията, да не плащат своите задължения към банките.

Това разбира се води до няколко други последици. Първата е, че възникващите за кредиторите /банките/ проблеми започват да се решават с емисия на пари. Втората е, че като заместител на паричното предлагане, тъй като централната банка увеличава паричното предлагане, трябва да има контрол върху цените. Затова и през септември 1990 г. беше въведен в действие Законът за цените, който доведе до контрол върху 54% от потребителската кошница.

Следващият идеологически момент, вече изцяло свързан с определен интерес, беше отказът на правителството на Жан Виденов да фалира предприятия през 1996 г. Трябва да се припомни, че през 1996 г. правителството беше договорило безлихвен заем от Световната банка за компенсиране на безработните при затваряне на губещи предприятия. Проблемът на правителството на Жан Виденов не беше, че нямаше средства да се обезпечат и то в доларов еквивалент работниците, които биха били уволнени, а това, че правителството беше назначило 700 човека в бордовете им.

Ако предприятията биха били затворени, то тогава правителството би само загубило своята управленска и донякъде електорална база. Тоест трябваше да се уволнят 700 човека от бордовете. Затова правителството на Жан Виденов не беше способно да въведе каквито и да е рационални пазарни реформи тогава.

Разбира се, имаше и други неща, свързани вече с типични интереси, например т.нар. политика по зърното и други такива неща, но това е вече друга работа. В приватизацията имаше много идеологически моменти, беше разработен механизмът на т.нар. социална приватизация по идея на Гечев, беше разработен данъчен стимул за запазване на държавно участие. При 34% запазване на държавното участие се опрощаваха 50% от дължимите вноски по линия на данък печалба.

Тази схема беше разработена от Гечев с ясното съзнание, че се осигурява работа на назначенците от правителството на Виденов в подлежащите на приватизация предприятия. Тя не проработи, защото през 1997 г. трябваше да бъде въведена фискална дисциплина. Това което проработи, беше чл. 35 от Закона на приватизацията – така наречената работническо – мениджърска приватизация, която беше приета по времето на мнозинството на БСП и беше приложена от правителството на Иван Костов.

Защо беше приложена от правителството на Костов? Идеята беше много проста. Правителството на Жан Виденов беше назначило свои хора в управителните съвети, правителството на Иван Костов назначи свои хора в управителните съвети. Този процес започна още по време на правителството на Стефан Софиянски.

Аз познавам един човек в едно министерство, който отговаряше като заместник – министър за приватизацията. Неговият случай е много характерен. За три месеца те приватизираха четири предприятия, но той самият стана член на Управителните съвети на шест. За него просто нямаше смисъл да се приватизира, а предполагам и за много негови колеги на същото ниво на отговорност в държавната администрация.

След това при правителството на Костов идеята беше, че с работническо – мениджърска приватизация всъщност се дава правно да се закупят активи сравнително евтино на хора, които са назначени от самото правителство.

Това се разглеждаше по-скоро като класова борба срещу БСП, отколкото като рационална икономическа политика и това се осъзнаваше много точно от Иван Костов и от покойния Александър Божков.

Вие рисувате една картина, в която всичко е толкова преплетено, че действително трудно може да се направи разделение между идеология и интереси. Между другото, споменахте ключовата дума Полша и ключовата дума Балцерович. Мислите ли, че шоковата доктрина и шоковата терапия е добър подход за стабилизиране на една икономика и мислите ли, че българската икономика има шанс да излезе на световно ниво, ако се приложи у нас?

По някакъв начин в България се получи на два пъти шокова терапия. Това са реформите при правителството на Димитър Попов, при пълно нежелание да се правят такива реформи от самия министър председател. Но при водачество на тези реформи от страна на Агенцията за икономически анализи и прогнози /тогава Агенция за икономическа координация и развитие/: Иван Костов донякъде, Димитър Луджев и Александър Томов.

Вторият период на подобна терапия беше 1997 г. Този подход беше по-малко радикален, отколкото аз смятах, че е правилно, най-вече в няколко области. Не бяха направени реформите в здравеопазването и пенсионното дело, а можеше да бъдат направени. Онова, което имаше като компромис или несъответствие с онзи стандарт, който аз имах за рационална стопанска политика тогава, е приватизацията – не само РМД-тата, а и редица други процедури, свързани с приватизацията.

Българският опит показва – и от 1991 г., и от 1997 г., че шоковата терапия работи много добре. Икономиката се стабилизира за шест седмици през 1991 г. и за по-кратък период през 1997 г.

Друго нещо от българския опит, което поддържа стопанските реформи по схемата на Лешек, е опитът от 2007 – 2010 г. Това е една работа на Георги Ганев, която показва, че колкото повече се увеличават държавните разходи, толкова повече спада вътрешният продукт. Ние имаме такива събития, аналогични на анализа на Георги Ганев, през периода 1995 – 1996 г. и разбира се при предишни периоди по времето на Тодор Живков, където сравненията са малко по-трудни.

От гледна точка на международните сравнения, страните, които бяха по-радикални в началото, по-радикални се разбира като по-малък контрол върху цени и пазарни отношения, здрава бюджетна дисциплина и консервативна парична политика, в тези страни възстановяването след първоначалния спад при разпада на централното планиране отне средно около 6 – 7 години.

В България този период отне вероятно 12 – 13 години. Трябва да се проверят точно датите, но мисля, че към 2004 г. беше постигнато равнището отпреди 1989 г. Защото в България този период трябваше да се мине два пъти – един път след правителството на Димитър Попов и втори път след правителството на Иван Костов. Статистиката е много красноречива. Това е така, защото нормалната икономическа логика е такава: преди да се разпредели един доход, той трябва да се произведе.

 

Прочетете и първата част от разговора с Красен Станчев, където се дискутира ролята на идеологията в икономическото управление на една страна.