Обобщавайки анализите, публикувани в секцията на Financial Times “Криза на Капитализма”, известният анализатор и фондов мениджър Мохамед Ел – Ериан заключава: повечето автори на FT намират два основни проблема в капитализма.

Първият е, че капиталистическата икономическа система не е в състояние да осигури устойчив просперитет чрез икономически растеж и работни места. Вторият проблем е усещането, че капитализмът като цяло е нечестен и социално несправедлив.

Дори само един от тези проблеми е тревожен. Мнозина може би са склонни да ги пренебрегнат, особено онези, които считат – според мен погрешно, посочва шефът на PIMCO, най-големият фонд за инвестиции в облигации в света – че може да се направи трезв избор между ефикасност и равенство.

Но да допуснеш и двата наведнъж да се проявят с такава сила определено е криза, която повдига оправдани въпроси относно самия модел. Причините авторът да мисли така са главно три.

Първо, капитализмът винаги е бил и винаги ще бъде изложен на традиционните пазарни провали. Отговорът е да приемем това за факт и да работим за намаляване на риска от катастрофален провал, особено в няколкото сфери, където добрите или лошите аспекти на системата се усилват.

Финансите със сигурност са една такава сфера. През последните десет години пет държави /Исландия, Ирландия, Швейцария и най-важните предвид системната им роля Великобритания и САЩ/ загубиха от погледа си това, че финансите не са самодостатъчна индустрия, а се определят от това до каква степен служат на реалната икономика.

Този провал беше изграден върху мнението, защитавано от някои, че финансите дори са следващата фаза в еволюцията на капитализма: от селско стопанство към индустрия, услуги – и като венец на всичко финанси.

Тези илюзии бяха насърчавани от разпокъсаните регулации, наличието на лоши стимули и плашещите модели за възнаграждение /на финансовите мениджъри/. Те съвпаднаха с революцията на структурираните финансови инструменти – иновация, която изневиделица и драматично разтвори нови глобални кредитни прозорци.

Обществото като цяло произвеждаше и консумираше твърде много финанси, особено чрез една проблемна технология, която не беше разбирана и проверена. Резултатът беше „майката на всички капитаистически свръх – дози“, последиците от която са изключителни и ще ги усещаме още десетилетия.

Второ, през изминалите десет години в друга част на света група страни предприеха своя собствена икономическа капиталистическа революция. Това им помогна да извадят от състояние на бедност милиони сънародници. В този процес те значително увеличиха производствения капацитет на глобалната икономика – която пък само отчасти разбираше какви са последиците от това.

Страни като Китай използваха с голям успех комбинацията от технологично догонване, ниски заплати и подобряване на качеството. Но беше неизбежно дисбалансите да стигнат до неустойчиви нива.

И накрая, твърде много от институциите, критично важни за гладкото функциониране на капитализма, се провалиха тотално точно в момента, когато бяха най-нужни. Попречи им слабото управление, неравномерната глобална представителност и недостатъчната информираност. Това е вярно както за частния, така и за публичния сектор.

Всяка от изброените сфери може да се коригира – твърди авторът. Поне на теория това, което се случи, е в по-малка степен каламитет на системата като цяло и в по-голяма степен проблем на начина, по който системата беше управлявана.

Но вече четири години сме в криза и малко неща бяха сторени за цялостно и равномерно поправяне на щетите, както и за предпазване на реалните жертви.

Да не говорим за предотвратяване на риска от бъдещи диспропорции, които отново ще ни костват много. Докато това не бъде направено – заключава Ел- Ериан, светът трудно може да бъде убеден, че проблемът не е в самия капитализъм.