От три години насам икономическият и финансовият свят са подложени на серия от земетресения. Кой би помислил по-рано, че е възможно в една и съща година кредитният рейтинг на САЩ, Италия, Япония, Испания, Ирландия и Португалия да бъде понижен – а рейтингът на България, Бразилия, Чехия и Перу да бъде повишен?

 

Според актуална статия на Wall Street Journal, 2011 година поднесе на развитите икономики урок по скромност. Но се случи и нещо по-значимо: развиващите се икономики загубиха вярата, че англосаксонският модел е най-доброто бъдеще за тях.

 

Глобалната финансова криза от 2008 г. разкри недостатъците на капитализма в американски стил, с минимална регулация на финансовите пазари и системна тенденция към периодични ексцесии. Европейската дългова криза, настъпила малко след това, показа слабостта на една щедра социална система без наличието на икономически растеж, който да я поддържа.

 

Европа даде пример за една социална система, която не толкова се грижи за хората в неравностойно положение, колкото осигурява стимули за онези, които не искат да работят. Япония от десетилетия се проваля да покаже нещо по-добро, според WSJ.


Тези модели, сочени по-рано като пример за развиващия се свят, се оказаха губещи. Проблемът е, че според икономистите и политолозите все още няма ясна алтернатива на пазарния капитализъм, който богатите страни прилагат.

 

През Студената война имаше за алтернатива комунизъм. А през 1930-те години имаше даже две алтернативни идеологии – фашизъм и комунизъм.

 

Но сега новоизгряващите икономически сили като Китай, Ииндия и Бразилия не се замислят дали да „прегръщат“ глобалния капитализъм и неговите институции. Русия скоро ще влезе в Световната търговска организация, а Китай се бори за по-голяма роля в Международния валутен фонд.

 

Както наскоро заяви Кенет Рогоф, „поне засега единствените сериозни алтернативи на днешната доминираща англо – американска парадигма са другите форми на капитализма“. Професорът по стопанска история Нейл Фъргюсън казва, че новите пазари се държат като „хищни маймуни“, а президентът на Световната банка Робърт Зелик коментира, че в момента е по-лесно да се изгради частен платен път в Чонджинг, отколкото в Пенсилвания.

 

Бившият управител на централната банка на Бразилия, училият в САЩ икономист Арминьо Фрага, обяснява: всеки, който критикуваше системата в годините на бума, сега се оказва прав. Истина е, че се случиха много лоши неща. Но много от критиките не са верни. Има опасност махалото да се върне твърде силно назад, в грешната посока.

Този коментар е насочен към увеличаването на правителствената роля в икономиката. Но ако въпреки всички признаци и учени съвети новите пазари решат да се отклонят от пътя САЩ – Европа – Япония, те могат да изберат една от три посоки.

Едната е смесването на правителствен контрол с пазарни сили; вдъхновение тук дава Китай. Според Джъстин Юйфу Лин, който сега е главен икономист на Световната банка, развиващите се страни, които в края на 1970-те години са последвали старателно Вашингтонския консенсус – тоест да се премахнат всички пречки пред пазара – са „свършили в икономически колапс и дългосрочна стагнация“.

Китай избира друг път и противно на многобройните прогнози, че ще се провали, успешно въведе специален предпазващ режим за „старите приоритетни сектори“, които останаха държавна собственост, а в новите трудово – интензивни сектори приложи принципите на частното предприемачество.

Професор Лин изтъква, че Китай може и да е правил грешки, но като цяло е бил прав: „възможностите и заплахите пред развитите и развиващите се страни са различни“. Китай, Индия и другите страни с изобилие от работна ръка трябва да прилагат стратегии, по-различни от останалите. Китай е бил прав, като е акцентирал на инвестициите вместо на консумацията и е разчитал на експорта за създаването на работни места.

Вече се появяват пукнатини в лъскавия китайски порцелан: тук и там избухват бунтове, говори се за невиждана корупция, скоростните влакове се чупят – Китай губи лустрото си. Френски специалист по Азия обяснява, че Китай сега се разцепва на две заради двата модела, които приложи: прозападният „Гуандонг модел“ по крайбрежието и „моделът Чонджинг“ в централната част на страната, тясно зависеща от държавните субсидии и още възхваляваща заветите на Председателя Мао.

Впрочем самият Хенри Полсън, бившият шеф на Goldman Sachs и на финансовото министерство на САЩ, коментира: дадохме на Китай грешния модел.

Вторият лагер твърди, че новите икономики няма да спечелят, ако се откажат от Вашингтонския консенсус. Напротив – те трябва да го приложат по-стриктно. Е, наистина, може би трябва да се намери начин да се овладеят финансовите ексцесии, но ефективността на пазарите трябва да се запази. Тук WSJ се позовава нашироко на икономисти от Латинска Америка, които са получили обучението си в САЩ.

Третият път е „безскрупулен прагматизъм“, по думите на шефа на Световната банка Зелик. Край на идеологиите – преследват се резултати: с методи, които могат да се заемат от опита на целия свят. Главният икономист на МВФ Оливър Бланшар го казва по следния начин: „Ако бях една нова развиваща се страна, мотото ми щеше да е „Карай бавно““.

Съветът на икономиста, който преподава в Масачузетския технологичен институт, е да се изгражда модерна финансова система – но бавно. Да се прилагат иновации – но само ако са изпитани в други страни и са се оказали успешни. Да се премахват бариерите пред чуждия капитал – но много постепенно. Да се пишат правила за трудовия пазар, които отбягват склерозата на богатите икономики.

В тази връзка Зелик твърди: хората сега гледат какво работи. Преди беше много важно да имаш модел, който е работил в Япония, САЩ, Европа, но сега явно не е. Разочароваха ли се новите пазари от моделите на богатите страни?

Според Зелик – все още не, „но биха могли“ (да се разочароват). Голяма част от отговора на този въпрос ще стане ясна в следващите години, според начина, по който богатите ще решат своите проблеми.