Валутни войни - презареждане

В края на Втората световна война в Централната банка на Англия с ужас откриват, че близо 10% от паундовете, циркулиращи в икономиката са фалшификати. Близо половин век британците се гордеят с най-сигурната валута в света, която разполага с 4 непробиваеми защитни системи.

И това на практика е така, докато Хитлер не решава да победи противника с мощното оръжие на инфлацията. Германското контраразузнаване създава специална печатница, бълваща стотици милиони високотехнологични фалшификати на британския паунд. Но сметките на Хитлер не излизат, защото по това време паундът освен британска е все още и световна резервна валута.

Това е поредният епизод от валутните войни, започнали още в древна Гърция, със създаването на първите валути.

През последното десетилетие, светът се раздели на "дефицитни" страни и страни с "излишък".

Сред първите са САЩ и Великобритания, които получават пари назаем от останалата част на света, така че да може да внасят повече, отколкото изнасят.

Вторите са страни като Китай, Япония и много други азиатски икономики, които правят точно обратното. Те отпускат заеми на други държави, за да финансират своя износ.

В еврозоната има своеобразен баланс и обикновено, като цяло, валутният съюз внася толкова, колкото изнася. Но този баланс се дължи на големи вътрешни дисбаланси. Испания, Гърция и др. оперират с огромни дефицити, финансирани основно от излишъка на Германия.

А Германия може да си позволи такава политика защото нейният най-голям експортен пазар е Франция. Така на база на вътрешните за съюза търговски потоци се постига един до голяма степен уникален баланс на затворена система, подобен на този в Римската империя или Средновековна Европа.

Но по време на финансовата криза и рецесията в световен мащаб, вносът от страните с дефицит - и износ от страните с излишък - нямаля. С възстановяването обаче, най-новите данни за търговията, показват, че старите дисбаланси отново действат.

САЩ казват, че искат да изнасят повече, за да помогнат на икономиката им да се възстанови. Най-бързият и евтин начин за целта е понижение на стойността на националната валута. Как може да се постигне подобен ефект? Чрез промяна на лихвените нива, чрез интервенция или косвено, чрез количествени улеснения. САЩ задействаха и трите варианта, но са принудени да се съобразяват и с факта, че са най-големия потребителски пазар в света и че доларът освен американска е и световна резервна и търговска валута.

През 2008 г, те сключиха споразумения за доларови суапове с повечето големи централни банки в света, като на практика интервенираха краткосрочно срещу собствената си валута. Лихвените нива на Фед остават на близки до нулата нива, а програмите за количествени улеснения на централната банка продължават. Еврото обаче така и не стигна до паритет с долара, а доларът като цяло се движи над средните исторически нива за двете валути.

И другите страни, чиито валути се възприемат като резервни, изпитват подобни проблеми. В продължение на години йената беше слаба, тъй като на нулевите лихви в Япония я правеха привлекателна за валутните спекуланти, които вземаха заеми в йени, за да купуват активи деноминирани във валути на държави с високи лихви.

Но състезанието по понижаване на лихвените нива на централните банки се отрази и на японските пари. В Япония, която внася по-голямата част от необходимите за икономиката суровини, курсът на йената е жизнено важен. Евтината йена се отразява силно негативно на вътрешното потребление и благосъстоянието на населението, но скъпата йена директно ерозира печалбите на компаниите и конкурентоспособността на икономиката. По същия начин стоят нещата и в Швейцария, която през 2008 г. първа интервенира срещу собствените си пари, но без да постигне продължителен ефект.

Страните с излишъци не искат да загубят конкурентното си предимство. За държавите, опериращи с валути, които не се считат за резервни това е по-лесно. В Южна Корея също интервенираха срещу собствената си валута. А Китай играе срещу всички останали, тъй като икономиката на страната трябва да постига растеж от около 8% годишно, за да осигурява достатъчно нови работни места и да предотвратява социално недоволство и рецесия.

По време на финансовата криза през 2008 г., повечето валути, падаха спрямо долара, търсен като като сигурно убежище. След това, с презумпцията да стимулират кредитирането централни банки започнаха да свалят лихвените си нива. Разбира се подобен ход не може сам по себе си да доведе до увеличаване на кредитирането. Решенията за отпускане на заеми се взимат от търговските банкери. Тези решения зависят от множество други фактори освен лихвите по заемите и по овърнайт депозитите на централната банка.

Реалният ефект от ниските лихви е спад на курса на съответната валута, спрямо валутите на конкурентите страни.

Китай обаче не може да си позволи да да намалява лихвите до нулеви нива. По принцип по-ниските основни лихви дават на търговските банки по-голяма свобода при определянето на цените на кредитите за бизнеса и потребителите. В наситените развити пазари тази свобода трудно се реализира на практика, поне не и в краткосрочен план. В Китай, където кредитният пазар до голяма степен все още прохожда, подобна свобода би довела до хиперинфлация.

Въпреки това Пекин буквално залива вътрешния си пазар с пари, в сравнение с развитите страни, като паричното предлагане в страната расте със средно 17.4% между 1996 г. и 2008 г., спрямо покачване със 7.1% в еврозоната и 6.3% в САЩ. Разбира се до голяма степен увеличението на агрегата се дължи на покачването на благосъстоянието на населението.

Ето защо Пекин предприе друг подход. След като започна да освобождава курса на юана спрямо долара през 2005 г., Народната банка на Китай купи трилиони долари, за да запази своята валута слаба спрямо американските пари и съответно да задържи конкуретното си предимство. Но трябва да се отбележи, че китайците, за разлика от много други износители, не позволиха на валутата си да поевтинее спрямо долара по време на финансовата криза.

Сега ситуацията е заплетена. Лихвената политика на централните банки вече не може да се използват като инструмент за понижаване на валутните курсове. В САЩ и в еврозоната продължават да действат програмите за неограничена ликвидност, но интересът към тях е ограничен /освен от гръцките банки/. Директните интервенции срещат силната критика на международната общност.

При това положение покачването на лихвите е неизбежно. Но то трябва да стане координирано и топката е в полето на Фед. Много от развитите страни са изправени пред необходимостта от строги бюджетни икономии, за да ограничат външните си задължения и фискалните си дефицити. А високите лихви имат едно предимство, въпреки че водят до покачване на валутните курсове и съответно ограничават конкурентоспособността на износа. По-високите лихви привличат капиталовите инвестиции.

Време е за примирие на валутните фронтове и възстановяване на статуквото. Спокойствие, което ще продължи до следващата локална или глобална криза.