Само преди няколко години рибата пангасиус беше непозната за българския потребител. Сравнително достъпната й цена и добрите вкусови качества бързо я направиха хит на пазара. Заслужава си да научим повече за това вкусно създание.

На първо място трябва да знаем, че рибата пангасиус е „домашна“, тоест тя се отглежда по същия промишлен начин, както и кокошките, кравите и прасетата в наши дни. Родината й е реката Меконг в Югоизточна Азия. Основните количества, които се внасят на нашия пазар, идват от Виетнам. Тайланд и Камбоджа също отглеждат и изнасят пангасиус.

Месото на рибата, макар и нелошо на вкус, не блести с особени хранителни качества. То е много бедно на витамини. В 100 грама филе на пангасиус се съдържат 80 грама вода, което е много висок резултат не само по сравнение със свободно живеещите морски риби, а и с другите индустриално отглеждани водни твари.

Но пангасиусът има едно предимство, което никой не може да му отнеме – той е евтин. Килограм замразено филе от тази риба може да се купи за по-малко от 10 лева на българския пазар, малко по-висока (6 евро в Германия, 5.50 евро във Франция) е цената в западна Европа.

Промишленото отглеждане на пангасиуса започва преди по-малко от 20 години, в делтата на река Меконг, което за отбелязване е едно от най-замърсените места в света. Първоначално производството на месо от пангасиус възлиза на 10 000 тона. В момента се произвеждат над 1 млн. тона в световен мащаб.

Известно е, че през 2009 г. от Виетнам в Германия са внесени 36 000 тона замразено рибно филе, основно пангасиус. Консумацията на пангасиус на глава във ФРГ е 6% от всички консумирани рибни видове. За България с подобни данни за съжаление не разполагаме.

Пангасиусът е идеалната индустриална риба – непретенциозна и бързо растяща. Само за половин година рибата достига тегло 1.5 – 2 килограма, при което вече може да се разфасова. Пангасиусът бързо се обработва, тъй като няма люспи. Месото няма цвят и почти няма вкус. Пангасиусът яде всичко и се нуждае от малко кислород. В Меконг го хранят с ориз, соя и банани. Във Франция се говори, че в храната на рибата се добавят и някои други неща, не особено приятни дори за споменаване.

След като рибата достигне нужния размер и тегло, пангасиусът се филетира на поточни линии във фабрики, в които работят стотици работници.

Европейската рибна индустрия, особено фирмите в Скандинавските страни, гледат на пангасиуса като на заплаха за поминъка си. В САЩ вече от много години са въведени вносни мита, за да запазят развитието на местната рибовъдна индустрия.

А във Виетнам само за няколко години компаниите, започнали в началото на 1990-те да отглеждат и изнасят филе от пангасиус, постигнаха просперитет. Фирмата Nam Viet Corporation (Navico) се търгува на борсата и произвежда 350 хиляди тона годишно, т.е. половината от износа на Виетнам от тази риба. Това е и най-големият износител на Виетнам изобщо.

В момента се изграждат инсталации за отглеждане на пангасиус във Филипините и Тринидад и Тобаго, но също и в Холандия рибовъдите са се ориентирали към тази риба. Германските браншовици очакват „голям, голям“ прираст в търговията с пангасиус през следващите години. Това е първата „домашна риба“, която представлява интерес за индустрията на дълбокото замразяване.

За отбелязване е също така, че филето на рибата изглежда по-добре от самата риба и условията, в които се отглежда. Към пангасиуса на европейския пазар действително има предразсъдъци, но когато преди години в Хамбург са хванати 4 тона пангасиус, пакетирани като филе от калкан, специалистите от местното ХЕИ отчитат, че клиентите надали са щели да усетят измамата. Калканът е три пъти по-скъп, но разликата между двата продукта е била установена само след лабораторно изследване. В САЩ пък един търговец е продал на пазара 5 тона пангасиус като рибата писия, или морски език и е бил осъден.

Пангасиусът няма да има еднолично лидерство сред екзотичните и евтини риби на европейския пазар. В последните години заради ръста в цените на суровините на световните пазари, разходите за храна на пангасиуса са скочили с 40%. Това кара предприемачите да очакват засилване на конкуренцията страна на от рибата тилапия, или нилски шарен костур, която се отглежда в Китай и изглежда е дори още по-непретенциозна.

Използван е материал на Frankfurter Allgemeine Zeitung