Има нещо, което е известно на икономистите от 1958 г. насам. За него обаче не се говори много, освен в частни разговори. Това е нещо, което няма да прочетете в икономическите вестници и списания. Един парадокс. 

Светът е разделен на две. Един нормален свят, в който равновесието лихвените проценти е над темпа на растеж на икономиката. И един странен свят, в който лихвите са по-ниски от темповете на икономически растеж. Какво му е странното ли? Това е, че когато лихвените нива са по-ниски от темпа на растеж на икономиката, тя се нуждае от балон, схема на Понци, верижна измама, за да работи добре, пише Ник Рове в Worthwhile Canadian Initiative. 

Светът, в който живеем, е точно този странен свят. И той се нуждае от балон, за да работи добре. А икономиката продължава да се опитва да създаде такъв балон. Но когато успее лихвите тръгват нагоре. Балонът става нестабилен, в крайна сметка се спуква и след това икономиката отново работи зле. До следващия балон. 

Този феномен е описан още през 1958 г. от нобелиста Пол Самюелсън в "Точен консумативно-кредитен модел на лихвите с или без социалната интелигентност на парите". 

Всяко поколение преминава през два периода в своя живот. Когато са млади хората работят и произвеждат стоки, а когато остареят консумират това, което младите произвеждат. Ето защо хората и обществата като цяло пестят. Но ако не могат да спестят, те ще гладуват като остареят. 

Проблемът е решен с една проста измама. Всеки възрастен човек изпраща своеобразно писмо на един млад човек, в което казва: "Моля, дайте ми половината от това, което произвеждате, и след това можете да изпратите такова писмо на един млад човек, когато остареете". Така младият се разделя с половината от произведеното от него, за да получи, когато остарее същото количество стоки. Дотук лихвеният процент е 0, както темпът на икономически растеж. А хората живеят по-добре като цяло, защото старите не мизерстват.

Но ако дадено поколение реши да прекъсне веригата на писмото, то ще живее по-добре, защото ще може да консумира всичките стоки, които произвежда, плюс половината от тези на предишното поколение. А пък следващото поколение съответно ще живее по-зле. 

Самюелсън нарича това верижно писмо "пари". То не трябва да се бърка с държавните пенсионни планове. За същата цел може да случи всичко, което позволява съхранение на стойност. В същото време това е своеобразен балон, тъй като се основава изцяло на доверието между изпращача и получателя на писмото. 

Тук трябва да въведем няколко допълнения към този идеален модел. Поради рисковете за всеки да спре да произвежда стоки преди да остарее, се налага олихвяваното на произведените стоки. А поради краткотрайността на част от стоките се налага те да бъдат заместени с капитал. 

Наличието на лихви пък позволява капиталът да се инвестира с положителна норма на възвращаемост и така да расте. Ако темповете на нарастване на капитала и икономиката /заради увеличаващото се население/ са едни и същи, то системата е в равновесие. 

Ако пределната норма на възвращаемост на капитала обаче е по-ниска от темпа на растеж на икономиката е налице сериозен проблем, защото част от хората от следващото поколение ще останат без средства, когато остареят. 

Тогава икономиката се нуждае от надуване на балона. По принцип той може да расте вечно или поне толкова дълго, колкото хората вярват в него и не прекъсват веригата. Така обществото ще спестява отчасти в реален капитал, отчасти в балона и коригираната норма на възвращаемост постепенно ще се изравни с темпа на растеж на икономиката. Тоест пределната норма на възвращаемост на капитала ще се покачва, докато наличният основен капитал ще намалява, тъй като част от него ще се балонизира. 

Правителствата могат да създадат балон с националния дълг като никога не го изплащат, а вместо това просто го заменят с нов дълг при настъпването на падежа му. Ако данъчните им приходи растат с темпа на растеж на икономика и ако той е по-висок от доходността по заемите, тази схема може да действа до безкрай. Но ако в бюджета има дефицит или търсената от кредиторите доходност надхвърли темпа на увеличение на приходите, балонът ще започне опасно да се надува. 

Балоните са всъщност начинът, по който съвременната икономика се балансира и решава проблемите на хората. Неприятното при балоните е, че се пукат. Те могат да се надуват само докато хората вярват в тях. И всеки балон е уязвим спрямо следващият, който някой е измисли, за да получи достъп до спестяванията на хората. 

Когато балонът е достатъчно голям, за да задоволи желанията на хората, икономиката работи добре. Но когато той се спука, хората често прибягват до спестения в балона актив например - пари. Но парите са средство за размяна и реалната им стойност не може да се увеличи достатъчно бързо, за да запълни пространството освободено от балона. Така се появява свръхтърсене на средства за размяна. И това води до рецесия. До следващия балон.