Повечето хора считат новия финансов министър на Великобритания за краен, коментира британският „Икономист“. Джордж Осбърн без милост се зарече да вдигне данъците и да намали фискалните разходи; според Института за фискални изследвания предложенията му са по-смразяващи дори от усмирителната риза, наложена на страната от МВФ през 1976 г.

Но усилията на Осбърн изглеждат дребнави пред оценките на някои икономисти за действителния размер на публичния дълг. Например Кристиан Хагист от Университета във Фрайбург е изчислил, че фискалният дефицит на Острова още през богатата и спокойна 2005 г. се е покачил до 505% от БВП.

Проф. Хагист е привърженик на концепцията за „поколенско счетоводство“ - метод, разработен от Лари Котликоф от Бостънския университет и някои други учени през 1990-те години. През неговата призма, финансите на Америка са в по-лошо състояние, отколкото тези на Гърция.

Конвенционалните методики за измерване на публичния дълг се концентрират върху наследството, произтичащо от миналите заеми. Поколенското счетоводство гледа в бъдещето и отчита какво правителството ще може да събере от данъци след време – и как може да се очаква тези приходи да бъдат изхарчени.

Фискалният дефицит всъщност е разлика между тези две бъдещи стойности и се влияе от това, което правителството ще може да отдели днес, за да закърпи бюджетните дупки утре.

За много държави поколенските бюджетни дефицити се оказват огромни, като превишават няколкократно размера на техния БВП. Това се дължи на нарастващата продължителност на живота и по-ниската раждаемост.

Неприятната аритметика на Котликоф е била предложена преди почти 20 години. Чак сега тя започва да привлича интереса на правителствените служби, като в момента се правят нови калкулации за Великобритания, а в САЩ до 2013 г. те ще са част от официалните финансови доклади на правителството.

Но има и група икономисти, сред тях най-известен е Джеймс Галбрайт (син на прочутия икономист от XX век) от Университета в Тексас. Според него „поколенското счетоводство е не само сбъркано, но и опасно“, защото дава опасно оръжие в ръцете на „междупоколенските войници“.

Според Галбрайт, финансите на Америка са в много по-добро състояние от гръцките, просто защото САЩ не се е отказал от монетарната си автономност и всеки път, когато пожелае, може да напечата нови пари.

Галбрайт признава, че ако икономиката започне да се възстановява, високите правителствени разходи ще доведат до инфлация. Но от друга страна мрачните прогнози за съотношението дълг / БВП действат в противовес на инфлацията и я задържат ниска. Затова, според учения, сценариите на мрачните пророци са изпълнени с вътрешни противоречия. Инфлацията поддържа като цяло стабилно съотношението между правителствен дълг и БВП.

Галбрайт също така счита, че бюджетът на правителството не може да се разглежда сам по себе си. Правителствената задлъжнялост в последно време отразява нарасналата склонност на домакинствата към спестяване. Публичният дълг за правителството е изтеглен кредит – но за домакинството е получен актив. Частният и публичният сектор са като двама съпрузи, чието имущество е общо и не може да се раздели току – така.

Но това всъщност е метафора, използвана от Котликоф. Тук проличава, коментира „Икономист“, колко много двамата нестандартни мислители си приличат. Макар привидно да са на двата полюса, Котликоф и Галбрайт споделят много повече общи идеи, отколкото с мейнстрима в икономическата теория. Нито един от тях не отдава много голямо значение на правителствения баланс, който не може да бъде схванат изолирано – без да се погледне и състоянието на другия „съпруг“.

Галбрайт и Котликоф се притесняват най-вече от ефектите на данъците и правителствените разходи върху разпределението на богатството в обществото. Според Котликоф, пенсиите и финансовите привилегии раждат геронтокрация, тоест „фискална злоупотреба с деца“. Галбрайт пък се страхува, че в името на фискалната въздържаност данъкоплатците ще забравят ангажиментите си към уязвимите членове на обществото, които разчитат на обществените пенсии и здравеопазване.

Тогава и за двамата най-голямата фискална заплаха е неравенството, а не несъстоятелността – заключава Икономист. „Въпросът не е дали правителството може да си плаща сметките, а кой ще плаща какво и кога“.

* По материала Fiscal Fundamentalists. The Economist, 12.08.2010