Ангажименти на държавно равнище за намаляване на емисиите изпускани парникови газове за пръв път в историята си приемат през 1992 година 160 страни - участнички на конференция в бразилската столица Рио де Жанейро.

Събитието се провежда  под егидата на Организацията на обединените нации, която подготвя Рамкова конвенция по изменение на климата. Решението да я подпишат страните вземат доброволно и по този начин се наемат принципно да ограничат емисиите си на парникови газове без да формулират конкретни стойности на ангажиментите си.

Постиженията на конвенцията обаче са няколко и са решаващи за развитието на следващите световни инициативи.

На първо място, тя признава за съществуването на проблема глобално затопляне на официално междудържавно равнище и прокарва връзката между промените в климата и стопанската дейност.

На следващо място, конвенцията дефинира понятието безопасно ниво на концентрациите на парникови газове в атмосферата и признава, че ще се наложи приспособяване на екосистемите към изменението в климата. Посочва се още, че тези промени са неизбежни.

На трето място, конвенцията задава рамка, в която могат да се впишат бъдещи инициативи за противодействие на негативните влияния върху природата, каквато е например изготвеният пет години по-късно Протокол от Киото.

Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата получава ратификация от 180 държави и влиза в сила на 22 март 1994 година. България я ратифицира на 16 март 1995 година.

Конвенцията дефинира като своя крайна цел постигането на стабилизирани концентрации на парникови газове в атмосферата. Определението за безопасно равнище, на което тези концентрации да се стабилизират, е с променлива стойност, като се отчитат възможностите за приспособяване на екосистемите към промените в климата, които се приема, че са неизбежни.

В конвенцията се посочва, че за да се изпълни това намерение е необходим период от време, а набелязаните мерки не трябва да възпрепятстват производството на храни, както и възможността за устойчиво развитие на икономиката.

Протоколът от Киото определя кои са шестте основни парникови газа, които с повишената си концентрация в атмосферния въздух ускоряват глобалното затопляне.  Не се посочва какви са целите за намаляване на емисиите конкретно при всеки един от тях, но се изисква постигнатите редукции на тези газове да се преизчисляват в еквивалент СО2.

Шестте парникови газа са следните:

Въглероден диоксид /Carbon Dioxide/ CО2
Метан /Methane/ CH4
Азотен оксид /Nitrous Oxide/ N20
Хидрофлуоркарбонати /Hydrofluorocarbons/ HFCs
Перфлуоркарбонати /Perfluorocarbons/ PFCs
Серен Хексафлуорид /Sulphur Hexafluoride/ SF6

Близо 70% от стопанските емисии на въглероден диоксид се произвеждат от енергийния отрасъл. В него дейностите по производство на електричество и топлинна енергия имат приблизителен дял от 24%. Транспортът е с тегло от 13%, а индустрията с 10%. Въглеродният диоксид съставлява повече от 4/5 от общите емисии на парникови газове в развитите страни през 1995 година. Почти цялото количество на емисиите на СО2, измерено тогава, се дължи на изгарянето на изкопаеми горива, а обезлесяването е втората по важност причина за увеличаване на емисиите му в развитите страни. 

Протоколът групира индустриализирани страни и юридически съюзи  в Анекс I, като изисква от тях общо намаление на емисиите парникови газове с 5% спрямо 1990 година. Времевият хоризонт, в който целта трябва да бъде постигната, е 2008 – 2012 година, като съществени постижения трябва да бъдат реализирани най-късно през 2005 година. Тези пет години представляват първия от два цикъла за общи действия, набелязани в Протокола.

Вторият обхваща времето от 2013 до 2020 година и все още не е конкретизиран като ангажименти от страна на правителствата. Те трябваше да бъдат договорени по време на срещата на високо равнище в датската столица Копенхаген от края на 2009 година.  

Страните от Анекс I са: Австралия, Австрия, Белгия, България, Канада, Хърватия, Чехия, Дания, Естония, Европейската общност, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Унгария, Исландия, Ирландия, Италия, Япония, Латвия, Лихтенщайн, Литва, Люксембург, Монако, Холандия, Нова Зеландия, Норвегия, Полша, Португалия, Румъния, Русия, Словакия, Словения, Испания, Швеция, Швейцария, Украйна, Великобритания, САЩ.
 
Протоколът е отворен за подписване и от останалите извън Анекс I страни. Влиза в сила на 16 февруари 2005 година, когато бива изпълнено условието за ратификация от поне 55 страни, приели Рамкова конвенция по изменение на климата и включени в групата на Анекс I, като допълнително изискване е делът на емисиите им да бъде минимум 55% от общия обем за 1990 година.

България ратифицира Протокола от Киото на 15.08.2002 година, като ангажиментите й по него влизат в сила от 16.02.2005 година, с измерен дял от общите емисии 0.6%. 

Протоколът от Киото конституира своя собствена система на управление. Общото събрание на страните по Протокола е органът, който има право да приема решения, валидни за всички, ратифицирали документа страни, като сесиите му се насрочват веднъж годишно. В него могат да вземат участие и страните, които са приели Рамковата конвенция по изменение на климата, но не са ратифицирали Протокола. Те обаче нямат право на глас при вземането на решения.

Във връзка с дейностите по прилагане на механизмите от Протокола са създадени още Изпълнителен съвет по механизъм Чисто развитие
/Clean Development Mechanism /CDM Executive Board/, Надзорен комитет по механизъм Съвместно изпълнение /Joint Implementation Supervisory Committee, Комитет за съответствие Compliance Committee/.

Споменатите механизми представляват пакета гъвкави мерки, които са конституирани в Протокола с цел икономически изгодно постигане на ангажиментите по намаляване на емисиите. Трите механизма са Механизъм Чисто развитие, механизъм Съвместно изпълнение и Международна търговия с емисии. Те спомагат за целенасоченото инвестиране в нови технологии, екологично оборудване и модернизация на енергийния сектор.

Механизъм Чисто развитие е насочен към страните, приели конкретни ангажименти за намаляване на емисиите си. Възможността, която те имат по силата на този механизъм, е да изпълнят проект по редуциране на емисии в развиващи се страни, в това число и държави извън Протокола, като например Бразилия, Индия, африканските страни. Инициаторите на проекти по Механизъм Чисто развитие могат да получат търгуеми инструменти, а именно Сертификати за редуцирани емисии /Certified Emission Reduction /CER/ и с продажбата им да изплатят инвестицията си, да спечелят допълнителен финансов ресурс или да покрият част от ангажиментите си за национални или корпоративни спестявания.

За да се отметнат от общия ангажимент за редуциране на емисиите, обаче, конкретната държава или корпорация, реализирала проекта, трябва доказано да е постигнала успех в постигане на спестявания на собствена територия. Тоест, CER могат да бъдат само допълнение към вече изпълнени ангажименти.

CER имат по-широк пазар, в сравнение с останалите финансови инструменти, издавани по силата на Протокола от Киото. Тези сертификати са валидни и могат да се търгуват във всички световни схеми, като по този начин се проявяват като посредник между търговските системи за прехвърляне на въглеродни финансови инструменти.

Най-често проектите по този механизъм са свързани с дейности по инсталиране на технологични мощности за добив на електроенергия от възобновяеми източници. Към 2006 година по разпоредбите на този механизъм са регистрирани 1 650 проекта, които да доведат до получаването на сертификати за редуцирани емисии CER за 2.6 млрд. тона СО2 по време на първия от двата периода по Протокола от Киото 2008 - 2012 година. 

Механизъм Съвместно изпълнение е дефиниран в текст 6 на Протокола от Киото и позволява на страните, които имат ангажимент за намаляване на емисиите си, да получат единици редуцирани емисии /Emission Reduction Units (ERU)/ от проекти в страни от Анекс I. За страната, която инвестира в подобни инициативи, възвръщаемостта идва от получените търгуеми инструменти, както и от възможността да причисли спестените по този начин емисии към собствената си квота, а ползата за страната – домакин се изразява в приемането на чуждестранни инвестиции и осъществения технологичен трансфер.

Най-често проектите по Механизъм Съвместно изпълнение е свързан със залесяване, като първите ERU се издават след 2008 година. С оглед на това Протоколът от Киото задава собствена дефиниция за гора. Това е земна площ с размер от 0.05 - 1 хектара с дървесна растителност, покриваща повече от 10- 30%. Дървесните видове трябва да имат потенциал за достигане на минимална височина от 2 до 5 метра.

Механизмът Търговия с емисии е описан в текст 17 на Протокола от Киото и се предпоставя с издаването на предписани емисионни единици /Assigned Amount Units (AAU)/. Всяка държава получава такива, съгласно разпределената й национална квота. Всяка от тези AAU е търгуем инструмент. По своята същност той представлява разрешение за емитиране на 1 тон парникови газове, измерени в СО2 еквивалент.

Предписани емисионни единици, които се издават на ниво държави, представляват агрегирана квота на позволените за емитиране количества парникови газове, измерени във СО2 еквивалент. Тя се разделя на пет равни части за всяка от годините на посочения първи период от 2008 до 2012 година. Ако дадена страна постигне по-ниско ниво на емисиите през някоя от годините, тя има право да ги прехвърли за следващи години в рамките на общия петгодишен период, завършващ през 2012 година.

От държавите се изисква да поддържат резерв от AAU,  ERU и CER, който да не пада под 90% от общата квота за периода. По този начин се извършва застраховка срещу риска някоя страна да продаде голяма част от квотите си и в края на периода да изпадне в ситуация на недостиг, който не може да покрие. Страните имат право да прехвърлят помежду си предписаните емисионни единици AAU, както и сертификатите за редуцирани емисии CER и ERU, като вторите и третите се търгуват предимно на ниво частен бизнес.
 
Протоколът изисква от всяка страна, посочена в Анекс I, да въведе задължителни мерки и политики, съгласно своите възможности, за подобряване на енергийната ефективност във всички сектори на националната си икономика. Насърчават се усилията по разработване и внедряване на технологии, които понижават емисиите в индустриалните производства и транспорта, а също и такива, които добиват електроенергия от възобновяеми източници. Вменяват се задължения за периодично инвентаризиране и докладване на емисиите.

С оглед на желанието за ефективност на мерките, предприемани от отделните държави, Протоколът настоява за международно сътрудничество и координация. Той отчита факта, че мерките за постигане на поетите ангажименти могат да доведат до загуба на конкурентоспособност и затова препоръчва стратегии за постигане на целите без това да ощетява агентите в отделните държави. Полагането на усилия за подобряване на енергийната ефективност е една от тях. Според разчетите това спомага не само за по-ниските емисии на парникови газове, но и води до намаление на разходите за електроенергия, като по този начин влияе ползотворно върху конкурентоспособността на предприятията.

Ангажиментът на Европейския съюз за първия от двата периода по Протокола от Киото, а именно 2008 -2012 година е намаление на емисиите парникови газове с 8% спрямо равнището им през 2005 година. За времето от 2013 до 2020 година общността подготвя схема, която да помогне за съкращаването на емисиите с 20% или дори с 30% под равнището от 1995 година, ако и останалите страни предприемат по-големи ангажименти.
 
За да бъдат постигнати тези цели е разработена нужната нормативна база, в която централно място заемат коригираната Директива 2003/87/ЕС и Европейската схема за търговия с емисии ЕСТЕ, която ще разгледаме в Част III на темата "Икономика на климатичните промени".

Част първа може да си припомните тук.

* Следва продължение!