Тази седмица изгря в новините с победата на венецуелския диктатор Уго Чавес и поредния му мандат начело на богата на петрол държава.

 

Обикновено когато се каже "богата на петрол държава", първата представа е за страна, в която населението не се радва на особен просперитет, а още по-малкото на демокрация. Неотдавна в репортаж по BBC нигериец каза, че страната му е "прокълната" заради петрола. В България тепърва стартират нови сондажи за петрол и газ, което събужда страхове, че и тук корпоративният интерес може да се наложи над интереса на хората и така също да се почувстваме "прокълнати" заради богатствата на земята си.

 

Това обаче не е задължително да се случи, ако те биват стопанисвани мъдро. Пример, че това е възможно, предлага Норвегия, като през призмата на петрола може да се погледне и върху възможностите за стопанисване и на другите природни богатства.

 

Норвегия е най-големият производител на петрол в Европа и вторият в света експортьор на природен газ. През 2010 година по данни на Международната агенция по енергетика близо 50% от приходите от експорт на страната са формирани от добива на петрол, газ и транспортни услуги през изградената инфраструктура. Това формира 21% от Брутния вътрешен продукт на Норвегия. Средното количество петрол, което помпят инсталациите в страната, възлиза на 2 млн. барела дневно през 2011 година, от които се експортират 1.45 млн. барела. Пикова за страната е 2001 година, когато са изпомпвани по 3.4 млн. барела дневно. Основни клиенти на норвежкия петрол за Великобритания (52%), Холандия (18%), Съединените Американски Щати (10%), Франция (8%) и Германия (5%).

 

Брутният вътрешен продукт на глава от населението е $ 61 882, което е нарежда жителите й сред най-благоденстващите в света. Петролът обаче не е основният източник на това богатство, а балансираното развитие и на другите отрасли от икономиката и разумното стопанисване на ресурсите.

 

За да стигне до там, където е, Норвегия извървява дълъг и интересен път. Страната преживява драматично преобразяване от онова, което е била през 1970 година, за да се превърне в онова, което познаваме сега. Тогава тя е социалистическа държава, която реагира скептично на капиталистическия интерес на американските корпорации, опитващи се да се домогнат до ресурсите й.

 

На 29 октомври 1962 година в столицата Осло пристигат трима представители на американския консорциум Phillips. Тяхната мисия е да опитат да наложат монопол върху производството на петрол в Северно море или поне да си подсигурят централна роля в тази нововъзникваща индустрия. Без да дават никакви обещания или ангажименти, властите в Норвегия си дават време, за да обмислят предложението.

 

Към този момент добивът на нефт в открито море е съвсем нов и непознат метод, така че страховете, че той може да засегне негативно другият важен за икономиката на страната сектор - риболовът - са големи.

 

Друга причина за отлагането на решението по офертата е в тепърва създаващото се законодателство за третиране на природните ресурси, както и регламентирането на точните граници на териториите между Норвегия и съседните й държави.

 

През 1963 година започват първите постъпки за създаване на Закон за петрола, а по-късно се очертават 81 блока, на които ще стартират проучванията за петрол и газ. Правата се раздават на компаниите, които проявяват желание да се включат, като сред тях има и множество чуждестранни. Когато Philips правят първото си откритие на петрол, правителството сключва с тях джентълменско споразумение за експлоатацията на нефта.

 

Следват обаче политически турбуленции. Леви и десни партии се сменят на няколко пъти във властта във времето от 1971 до 1973. Запомняща се е реформата на дясноцентристкия политик Пер Бортен, който работи за създаването на национална компания, която да контролира 100% от петролния бизнес в страната. Тогава, през 1971 година изгрява звездата на Statoil, която е предвидено да консолидира бизнеса. Принципите, които ще бъдат защитавани чрез нея са за осигуряване на национален контрол над активностите на територията на Норвегия и континенталния шелф, превръщането на Норвегия в независима държава от гледна точна на снабдяването с петрол, както и развиването на нов индустриален сектор, който се придържа стриктно към мерките за опазване на околната среда.

 

Законодателството на страната бива усъвършенствано така, че всяка капка петрол и газ се считат за национална собственост. Това означава, че приходите от тях са собственост на всички хора в държавата.

 

Правителството си позволява да използва съвсем минимална част от тези приходи за своите фискални нужди. По-голямата част или 80% от приходите се заделят в държавен петролен фонд, който гарантира изплащането на пенсии в страната. Той е създаден през 1990 година и се държи в централната банка на Норвегия, като се управлява от нейно подразделение. По последни данни в този фонд има над $ 600 млрд. Самата банка е абсолютно независима институция от останалите органи за държавно управление, което отрязва достъпа до тези пари на политиците.

 

През 2006 година фондът бе прекръстен от Национален петролен фонд на Правителствен пенсионен фонд и в момента е един от най-големите пенсионни фондове в света.

 

По силата на настоящите разпоредби този фонд има право да инвестира до 60% от активите си на международните пазари. Други 5% могат да бъдат инвестирани в недвижими имоти. Съблюдават се и морални принципи в инвестирането на тези средства, като например - фондът не купува акции на компании, които се занимават с оръжеен бизнес.

 

В началото на тази година заради развитието на дълговата криза в Европа финансовото министерство на Норвегия предупреди, че фондът ще започне изтегляне на инвестициите си от Европа и ще се преориентира към Азия и пасифика. Наред с това бяха ограничени инвестициите в инструменти с фиксирана доходност от 54% на 41%.

 

Въпреки, че пенсионният фонд благоденства, Норвегия не се спря да извърши пенсионна реформа с вдигане на възрастта за пенсиониране от 62 на 67 години.

 

Но да се върнем пак на петролните платформи. При експлоатацията на находищата се прилагат не само икономически, но и етични принципи, за да може от природния ресурс да се облагодетелстват не само сегашните, но и бъдещите поколения норвежци. Спазват се стриктно екологичните принципи, тъй като евентуално замърсяване би увредило перспективите и пред останалите бизнеси, на които се крепи местната икономика.

 

Основните политически партии споделят тази философия и се придържат единодушно към идеята, че икономиката на страната трябва да се дистанцира от петролните пари, за да не се стимулират процеси на изкривяване или прегряване.

 

Ето така Норвегия успява да е различна от държави като Венецуела, Судан, Нигерия, Иран или Либия, където населението вижда в природните си богатства проклятие, защото вместо да благоденства, тъне в беднотия и търпи последствията на замърсяванията.

 

Разбира се, за разлика от посочените държави преди откриването на петролните залежи Норвегия е имала добре функционираща демократична система на управление, а не диктатури или друг тип централно командване. Именно този тип държавно устройство е позволил вземането на справедливи решения, които да съблюдават интересите на всички граждани. Обратно, при диктаторските режими е характерно заграбване на богатството от петролния експорт, с което се облагодетелства управникът или управляващата партия. Това им помага да се бетонират във властта и не създава стимули за споделяне на приходите от националните богатства.

 

Вярно е, че петролът е много съществен източник на приходи за Норвегия, но тя успешно развива и други сектори, от които реализира солидни приходи. Хидроенергетиката е един от примерите, при който също се оползотворява потенциала на природните ресурси по начин, който носи полза за всички граждани на страната. Индустриалният риболов също е ключов отрасъл за страната и за разлика от повечето други страни, Норвегия не се оплаква от намаляване на рибните запаси заради неконтролируем улов.

 

Освен норвежкият, съществуват и други модели на стопанисване на природните залежи, като например американският, при който находищата се разработват от мултинационални корпорации. Те обаче са водени от чисто корпоративните си интереси за извличане на по-високи печалби, което обяснява боязънта, с която биват посрещани от населението на държавите, в които тепърва започват проучвания за добив на природни суровини.

 

Източници: The Norwegian Oil Experience: A toolbox for managing resources, Helge Ryggvik; Thorvaldur Gylfason, Norway’s wealth: Not just oil, 2008;