Ако до скоро на идеите за поправки в основния закон на една държава се гледаше като на налудничава приумица, то напоследък явно доста са увлечени по нея.

Не става въпрос само за онова гласуване в американския Конгрес, с което бе повишен лимита на допустимия държавен дълг, което така или иначе ще се окаже мъртвородено, когато му дойде времето да влезе в сила. Става дума за препоръките, които съвместно отправиха германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози към 17 страни-членки на еврозоната. От тях се иска до следващото лято да прокарат поправки в конституциите си, които да заложат нови цели в балансираните им държавни бюджети.

В контекста на настоящите световни икономически проблеми възниква въпросът: Как може въобще да се мисли за такова нещо като премахването на възможностите за гъвкави мерки и поставянето на твърдо ограничение за нивата на дълг, които държавите да поемат? И изобщо какво кара водещи политици да си представят, че независими държави ще бъдат по-скоро облагодетелствани, а не уязвени, от отказа си да заемат нови дългове?

Още в учебниците пише какво е конституцията за една държава. Тя е като котва, която предпазва бъдещите правителства от неразумни постъпки. Представете си го като древногръцкият герой Одисей, който знаейки, че ще бъде изкушен от съблазнителните песни на сирените, привързва себе си към мачтата. Идеята е че има един предварително приет ангажимент, който законно предотвратява опасността от евентуално отстъпление от приетите в миналото споразумения по важни въпроси.

Реалността обаче е далеч по-сложна. Повечето конституционални разпоредби са така написани, че да дават вратички на настоящите политици да правят каквото намерят за добре. Почти никога конституцията не успява да попречи на правителството да стори онова, което му е нужно, за да оцелее на власт. Меркел и Саркози знаят това много добре, от което следва въпросът: Защо тогава призовават правителствата от еврозоната да приемат промени в основните си закони?

Може би, за да кажат нещо на облигационните пазари, да ги уверят, че бедните държави от зоната няма да унищожат системата чрез допускане на още по-големи дефицити, разчитайки, че Германия и Франция ще ги спасят. Те се надяват, че чрез конституцията ще ги принудят да спазят това обещание.

Но ако страните от еврозоната се откажат доброволно от суверенитета си по бюджетните въпроси, няма ли те да заприличат все повече на щатите от Съединените американски щати? С изключение на Вермонт, всички останали щати имат балансирани бюджети, които са урегулирани принципно с едни и същи нормативни актове. Но преди да предадат този си суверенитет, тези щати не са се отказали кой-знае от каква свобода - те не са имали собствени валути, нито са се различавали във възможността си да вземат заеми.

Нещо такова сякаш искат да постигнат Меркел и Саркози с призивите си за сближаване на икономиките в Европа и повече политическа интеграция. За да се случи това, страните ще трябва да приемат индивидуални поправки в основния си закон - конституцията, с което на практика тези държави ще се откажат доброволно от правото да контролират собствените си икономики. Но по този начин едва ли ще получи идеята за нещо като усмирителна риза, която да попречи на държавите да трупат нови дългове.

Германия е единствената страна в еврозоната с предварително определен в конституцията лимит за дефицита. Той е достатъчно голям, за да може да се действа и в трудни времена, без да се задушава икономиката на страната. Но в същия този текст, приет през 2009 година, се казва, че правителството може да въведе правила за действие при изключителни ситуации, които се различават от нормалните на пазарите.

Щом като самата Германия си е оставила такава вратичка, какво може да очакваме от останалите държави, които бяха призовани да внесат поправки в основния си закон?

Има още един проблем, който трябва да се отчете, разсъждавайки над проекта Меркел - Саркози. Промените трябва да се случат във всички страни - членки на еврозоната. Франция обаче е една от онези, в които това трудно би се осъществило, имайки предвид твърдата позиция на социалистите. Самият факт, че не можеш да прокараш предложението в собствената си държава, но искаш другите да го направят, е достатъчно разколебаващ.

Навсякъде в Европа да поправяш конституцията е по-трудно, отколкото да прокараш нов закон. В това държавите си приличат. Да накараш всички страни да направят едно и също нещо едновременно изглежда почти непосилна задача. Нещо повече. Така предлаганите промени няма да донесат нищо повече от едно формално споразумение между политическите елити по въпрос от взаимен интерес, възникнал в дадения момент. На практика пазарите ще прочетат това като: Ние ще се опитаме да направим някои неща по този начин. Но ако променим намерението си, ние ще трябва да понесем политическата отговорност пред собствените си избиратели.

Отсега е ясно, че ако политическите лидери приемат такива поправки и започнат да се придържат към тях, с това ще сложат край на политическата си кариера. Винаги е било така, защото ако пак се върнем към философията на конституцията, нейната функция е да обслужва обществото в дългосрочен аспект, а не на момента. Ето защо в настоящата ситуация сме изправени пред опасността да получим едни "пергаментови обещания", които са популярни с това, че хартията, на която са написани, струва повече от самите обещания. Noah Feldman, Bloomberg