Предстои ви да прочетете един задълбочен текст – разговор с Евгени Ангелов, зам.-министър на икономиката, енергетиката и туризма.

Ще научите: Колко са живите фирми в страната? Кои сектори могат да се конкурират в световен мащаб? Какво спира китайците да инвестират у нас? Кой е следващият балон след недвижимите имоти? Кога ще стартира реалната приватизация на Булгартабак?

Най-ценното в разговора ни обаче, по наше мнение, е убеждението, което Ангелов сподели: нашата икономика може да има бъдеще, по-различно от суровинен и кадрови придатък на Европа. Затова решихме да публикуваме интервюто в неговата цялост.

 

 

Днес се уговорихме да говорим за иновациите. Но да започнем с Вас. Какво накара един човек, започнал на 20 години кариерата си в голяма лондонска банка, да стане държавен служител?

 

Това за себе си никога не съм го имал като идея, не е било част от моите планове под никаква форма. Просто се случи доста внезапно, в резултат на натрупани във времето виждания, фрустрации с това, което се случва около нас. До миналата година целият ми съзнателен живот е минал в частния сектор – във финансирането на компании, в управлението им, така че администрацията беше едно ново предизвикателство за мен.

 

С влизането ни в това министерство, целта ни беше да организираме администрацията по малко по-пазарен начин, с повече отговорности на по-ниски нива, което е изключително труден процес. Не бих казал, че сме успели, но със сигурност постоянно се опитваме да правим точно това – решенията да се взимат на възможно най-ниското ниво и нещата да се правят по начин, по който сме свикнали да работим извън администрацията.

 

Едно от най-неприятно изненадващите неща за мене беше, че въпреки наличието на четири – пет дирекции, които се занимаваха с един или друг вид икономическа политика, в министерството нямаше ясна визия какво трябва да бъде нашето икономическо развитие и каква трябва да бъде ролята на държавата в това икономическо развитие. Затова първото нещо, което направихме, е да обединим всичките тези дирекции в една, която се занимава с Икономическа политика.

Започнахме лека – полека да добиваме по-реална представа наистина какво се случва в нашата икономика. Защото тук се водеха едни статистики, които се въртяха между дирекциите, никой нищо не четеше, те се трупаха долу в архива – и дотам.

 

За икономическата политика има две доктрини – едната е, че държавата не трябва да има никаква роля в икономиката, всичко трябва да бъде оставено на пазара; другата е в другата крайност, че всичко трябва да бъде контролирано. Реалността е, че всички държави са някъде по средата, дори и най-пазарно ориентираните, като Щатите например.

 

А всъщност и онези от другата крайност, най-командните – като Китай и Куба напоследък ...

 

Преимуществото на командните икономики е, че като се реши да се действа в една посока, прогресът може да бъде изключително внушителен и бърз. Проблемът с категоричното насочване е първо кой насочва и доколко може да го прави успешно; Китай е специфичен случай, защото има диверсифицирана икономика, но другият проблем е когато се насочат всичките ресурси в три сектора, тогава пък се създават рискове ако нещо се случи на тези сектори в глобален мащаб, където ти не можеш да контролираш.

 

Но ние и с Китай, и с Щатите имаме много малко допирни точки. Аз съм напълно убеден, че ние като нация – оставяме правителството настрана, но като нация – трябва да имаме ясна визия къде отиваме: кои са нашите приоритети? За какво се борим? През 90-те години това беше раздържавяването на икономиката. След това целият ни фокус беше ориентиран към влизането в Европейския съюз. Все цели, които сами по себе си са разумни. След това изведнъж изчезна целта, която да гоним. За мен е полезно да има една общоприета икономическа визия, каквато и да е тя – но за съжаление тук нещата, защото са много по-малко конкретни, са и много по-сложни.

 

Според мен стратегията за икономическо развитие трябва да разделим в три части. Първо, да изложим фактите по абсолютно професионален и детайлен начин, както се прави навсякъде по света. Няма нужда да лъжем сами себе си. Втората фаза, на база на тези факти да си съставим мнение за развитие – ние имаме такава отговорност, затова са ни избрали хората. Но защото това не може да бъде диктат, нито пък някой от нас е безгрешен, всичко трябва да мине през публично обсъждане, където да се каже: да, това е; не, не съм съгласен. След като имаме базата и фактите, вече може да се води разумен и интелигентен разговор.

 

И вече след това обществено обсъждане, трябва да има и конкретни мерки – решаваме, че това са фактите и заключенията, че приоритетите на нашата държава са тези и тези и въз основа на това трябва да направим промени: законодателни, административни, функционални – каквито трябва промени.

 

Както казах, за мен беше много изненадващо, че такъв тип анализ, че такъв подход не съществуваше. Да не говорим кое правителство какво не е правило, не ми е това идеята. Идеята ми е, че аз и вие като граждани трябва да боравим с тези факти. Нашите политици и управляващи да кажат – ние предлагаме това – и след това да се обединим.

 

Според Вас, ние на коя фаза сме? Фаза едно – набиране на данни? Фаза две – публична дискусия?

 

Ние заключихме първа, втора и трета фаза още през пролетта, на много общо ниво. Тъй като нямахме още всичките данни, не можахме да влезем в детайл. В момента влизаме в детайл, в 300 хиляди активни регистрирани компании ...

 

Толкова са според Вашите изследвания живите компании у нас?

 

Това е, каквото се оказва. Толкова са живите компании, от най-малките до най-големите. Има съответно много кухи, милион и половина, но с реална дейност са около 300 хиляди. Това, което искахме да знаем, е къде са те, какви обороти имат, колко хора заемат, в кои сектори са, как се клъстерират, как се развиват във времето – и вече въз основа на тази много по-детайлна информация ще можем да направим конкретните заключения.

 

Това, което направихме в началото на годината, защото имаше нужда и в самото начало да се каже какво се случва, беше на много по-обобщено ниво. Това, което установихме и мисля, че ще се препотвърди, е че нашата икономика е силно фокусирана в сектори, чието конкурентно предимство е евтината работна ръка. Примерно, облеклото и текстила са 10% от нашата промишленост, което е факт. Нито е добро, нито е лошо, така е – просто да си знаем. Принципно, винаги ще има по-евтин и бърз доставчик. Конкуренцията на нивото, на което сме ние, тоест като шием на ишлеме, винаги те натиска за цената. Тоест винаги ще се плащат ниски заплати и хората, които работят в тези сектори винаги ще имат ниско потребление. Няма как да се замогнеш и просперираш, ако си фокусиран в сектори, където винаги те натискат да ти плащат по-малко.

 

Но да започна отначало. Разделихме икономиката на четири групи: сектори зависими от природни ресурси, от евтина работна ръка, капиталово интензивни отрасли /химия, цимент и др./ и тези, които са базирани на иновациите. Ето какво установихме: заетите в секторите, зависими от природни ресурси и с евтина работна ръка са значително повече от средното за ЕС. Това ни е другият основен проблем: много голяма част от нашия експорт са природни ресурси, и то в необработена форма /цветни метали, мед и т.н./.

 

В капиталово интензивните сектори сме горе – долу на едно ниво с ЕС, заради големите приватизации, които се случиха у нас и добре развитата тежка промишленост. Тук са и мултинационалните компании. И като инвестиции, и като производителност на човек тук се доближаваме до средното за Европа. Обаче при иновациите статистиката е тотално шокираща. В секторите, свързани с иновации, предприятията в Европейския съюз допринасят за 46% от създаваната добавена стойност – у нас за 26%, почти изцяло във фармацевтичния сектор, но има и още няколко „джобчета“ на иновативна дейност.

 

Можете ли да кажете къде са тези „джобчета“?

 

Преди да минем към тях, една друга статистика: има иновативни сектори, в които са по-важни за добавената стойност в България, отколкото за ЕС – това са оръжейната индустрия и компютърните технологии, които дават добра възможност.

 

Като гледам графиката пред нас, средният темп на нарастване на иновативните производства в България е доста висок, близо 20% годишно.

 

18% е, но ние тръгваме от много ниска база. Производителността на труда в иновативните сектори у нас е 8 хил. евро на работник, а там е 61 хил. евро. Виждате колко сме назад. Затова растем с 18%, защото базата ни е много ниска. Но има някои иновативни сектори, в които ръстът ни е значително по-висок: изчислителна техника /37%/, електронни елементи /24%/, медицинско оборудване /23%/, ИТ технологии /21%/. В тези сектори като производителност нещата се развиват доста добре.

 

Другото, което е положително, е ръст на износа. През 2000 г. високо технологичният износ е 4%; през 2009 г., вече на по-висока база, високо технологичният износ е 8%. Това е много обнадеждаващо, защото тези сектори, дори без активна намеса на държавата /което в повечето случаи според мен е добре/, се развиват доста добре – но могат да се развиват още по-добре. Оказа се, че и по време на криза износът на тези предприятия продължава да расте. Износът на лекарства, телевизионна и радиотехника, медицинска техника е доста положителен. Тези сектори в момента са конкурентноспособни в световен мащаб и те са тези, които ни носят приходи. Ако погледнем ниско технологичните сектори, спадовете са драматични. Например в износа на метали спадът е от 2.971 млрд. евро през 2008 г. до 1.866 млрд. евро през 2009 г. Тази година все пак ще сме по-напред в металите.

Но Commodity – цените са изключително зависими от това какво се случва в Китай. Така че секторите, свързани с природните ресурси – нека са база, нека си ги имаме, няма кой да ни ги отнеме, но те са лимитирани. Ако можеха да са повече – те щяха да са повече. Откъм евтина работна ръка и ресурси – те са важни, трябва да ги пазим и да ги насърчаваме да повишават добавената си стойност, тоест да не изнасяме само метали, да не шием само на ишлеме, а да да се включим например в текстила в процеса на дизайн.

 

Но не само за мен – близко до ума е, че ако искаш хората в държавата да стават богати, ти трябва да направиш неща, които са по-скъпи. И по-голямата част от това, което си внесъл, за да произведеш и изнесеш, да остава в България. Това искаме да направим.

 

Това, което ще излезе от втория анализ /прогнозирахме го, но не бяхме наясно с детайлите/ - най-късно в началото на февруари ще ви запознаем с готовия продукт, който правим заедно с Агенцията за инвестиции, A.T.Kеarney, НСИ, Центъра за конкурентоспособност – е че трябва да имаме няколко стратегии. Не можем да кажем – интересуват ни само високо технологичните производства, или да правим неща, за които нямаме никакви предпоставки, например специфични нанотехнологии или биогенетика. За да направиш нещо такова, трябва да имаш на какво да стъпиш. В момента трудното за преценка е на какво може да се стъпи и кое да се доразвива.

 

Но имаме вече две насоки. Секторите, които са традиционно силни за България, включително природни ресурси, облекло, земеделие /при което би трябвало да имаме конкурентни предимства, но по по структурни причини то се развива зле, въпреки че тази година износът ще е добър заради цената на зърното и пожарите в Русия/ - да търсим механизми и мерки и да стимулираме компаниите да вдигат добавената си стойност. Примерно, при земеделските компании не да изнасяме слънчоглед за Гърция и да внасяме олио, което ни се случва сега, а да правим това у нас. Стратегията тук е една.

 

За много високо технологичните – те имат нужда от друг тип мерки и подпомагане. Например, наскоро с HP водихме дълги преговори за релокиране на 2000 работни места от цял свят в България, подписахме преди месец. По принцип стратегията и начинът за развитие няма да бъде един: „това са трите сектора, само това правим“. Не, той ще бъде по-широк, специфичен за сектора: на едните да вдигаме добавената стойност, другите да ги привлечем.

 

В икономическото развитие за мен има три неща като абсолютно задължителна предпоставка, след което правим всичко останало. Първо, това е образование. То е абсолютно критично – ако нямаш хора, които да правят високо технологична работа, загиваш. Всички знаем какво се случи с нашето образование през последните 20 години, което за съжаление е една огромна дупка, която трудно ще се навакса, но нямаме никакъв избор. Затова там мерките и реформите са сред най-важните за държавата от икономическа гледна точка.

 

Образование. Другото е инфраструктура, тя е като стъпало. Пътищата, естествено, базовата инфраструктура. Но и всякакъв вид друга инфраструктура: свободно движение на хора и стоки, инфраструктура за да може да се развива иновативна дейност. Откъм енергийна инфраструктура имаме много силна база, доколко я поддържаме е друг въпрос. Третото са институциите – ако не работят като хората, те спъват икономическия растеж.

Имаш ли тези три неща, другото не го мисли. Те решават поне 60 – 80% от целия икономически проблем. Общо взето това са нещата, които правим. Опитваме, и съм сигурен, че ще успеем – поне да ги систематизираме, представим, а след това в дебата всеки ще има право на мнение. Защото за да се приеме някаква политика като обща, всички трябва да са убедени в нея. Това, в което пък аз съм убеден, че такъв подход и такъв анализ не е правен. Той е доста трудоемка и неблагодарна работа. А и в момента, в който започнеш да приоритизираш, ти елиминираш някои сектори, което създава напрежение.

 

Наблюдението ми е, че по линия на строителството, което беше фаворитът в последните години, има такова напрежение. Те сякаш останаха малко извън борда?

 

Като не се развиваш балансирано, се създават балони. Това беше в строителство, това става сега с възобновяемите енергийни източници. Има прекалено спекулативни настройки в обществото и ако няма някаква трайна посока, става нещо като футбола, от който всеки разбира. Затова не е лошо да имаме приоритети, всеки да знае къде му е мястото и да се опитваме да се предпазваме от спекулативни балони, защото те след това няма как да не доведат до крах. Когато половината от работниците ти в държавата са се занимавали със строителство, какво правим, когато спре да се строи, къде да отидат, как няма да има напрежение? Тук идеята е не да търсим следващия балон, а да бъдем по-балансирани.

 

Когато се определим – информационни технологии, технологии свързани със здравето, еко и енергоспестяващи технологии – да речем, че те ще бъдат нашите приоритети, и без да забравяме нашите традиционни български неща – какво се очаква от държавата? Защото от едно дясно ориентирано правителство и в общество, основано на пазарни принципи, прякото държавно субсидиране не е приемлив вариант, защото от друга страна то също може да създава балони.

 

Напълно съм съгласен. Държавното финансиране създава балони в сектори, които някакви държавни служители са измислили. Аз самият съм против това нещо. Но като казваме насърчаване, има много начини, по които иновациите могат да се насърчат. Първо вдигнахме националната цел, какъв процент от БВП трябва да бъде инвестиран в иновации. В момента за България той е 0.4%. Средното за ЕС е около 2%. Средното за Източна Азия и САЩ е много по-високо, а за Израел въобще да не говорим. Ние сме най-неиновативната държава в ЕС, е ЕС е по-ниско иновативен спрямо своите конкуренти.

 

Сега целта ни вече е 1.5% от БВП. Искаме половината от това да дойде от самите компании. Да намерим стимули компаниите – дали чрез данъчни облекчения, дали чрез нещо друго /пуснали сме за обсъждане нов Закон за иновации, който ще регламентира как точно това да се случи/ - но това е добре и за компаниите, добре е и за държавата, това е основната цел, поставена в стратегията Европа 2020.

 

Също така, изменихме наредбата за Закона за инвестициите, така че сега за научно изследователска и развойна дейност даваме до 50% финансова субсидия. Досега законът даваше преференция също и за ВЕИ проектите, които хем ги насърчаваме по закона, хем изкупуваме енергията по преференциална тарифа; съответно всичките ни апликации по този закон са за ВЕИ проекти, което е безумно. Затова насочихме стимулите натам, където искаме да се случат нещата – в логистични зони и НИРД. Тоест малкото пари, които имаме, да са за такъв тип неща.

 

Другото, което направихме е, че голяма част от финансирането по програма Jeremie е за рисков капитал за стартиращ бизнес /на обща стойност 270 млн. евро/. Като осигуряване на рисков капитал ние сме на едно от последните места в Европа. Без да се спирам подробно на другите неща като ниски данъчни ставки, курсове по преквалификация и т.н., много важно е намаляването на административната тежест. Това не е много видим процес. В момента, например, се борим с всичките институции свидетелствата за съдимост по някакъв начин да се получават по служебен ред. Това са сложни проблеми – има сто институции, те са свикнали как да си правят нещата ...

 

Има и други неща. Специално за производството, това, което виждаме е, че София продължава да расте. В малките държави икономическата активност се концентрира в един или два града, като Гърция е може би фрапиращ пример. Това естествено се случва и в България, но се опитваме да насърчаваме инвестициите и икономическата дейност из страната. Севлиево е много добър пример – вижда се, че там нещата се случват. Опитваме се да направим същото в повече градове в страната – да има хубаво, местно производство, от което се създават други фирми, а не всичко да е в София.

 

Тук стигаме до въпроса за индустриалните паркове.

 

В момента има много стартирали частни проекти за индустриални зони. Те бяха последната част от бума на недвижимите имоти в България, след като жилищното строителство и офис сградите се изчерпаха. Хубаво е, че има започнати много логистични паркове в страната. Те няма да бъдат реализирани всичките, но в момента ги включваме в една банка с информация, която ще отиде на сайта на БАИ и чуждият инвеститор ще може да знае – къде са, колко са, какви условия предлагат – защото това е един много лесен начин за инвеститора да влезе, без да се занимава с битовизми.

 

Освен че правим това, в БАИ стратегията за привличане на инвеститори стана много по-проактивна. Работим по съставяне на списък, с който да сме наясно кои са ни приоритетните държави за инвестиции, тоест кои страни в момента експортират финансиране и кои са компаниите в тези държави, с които можем да свържем тукашните компании. Вече ние трябва да ходим да ги търсим. Мина този период, в който инвеститорите идваха, а ние се опъвахме. Този период вероятно няма да се върне в нашето поколение. Такива неща се случват един път на много години.

 

Специално за държавната компания Индустриални зони, внимаваме с нея да не изместваме частния сектор. Идеята е не НКИЗ да конкурира частните зони, а да се включва в проекти, които без държавата не биха се случили. В момента те имат само два приоритета за доразвиване. Единият е зоната в Божурище край София, другият е довършване на зоната в Бургас, която е стигнала на някакъв момент на развитие, има интерес от инвеститори, но няма достатъчно пари общината и там има смисъл тя да се довърши.

 

Тази край София е един по-дълъг проект, започнат преди няколко години с китайската провинция Джъдзян, който по една или друга причина не е бил конкретизиран и свършен, когато те са имали най-голям интерес. Това място общо взето го избрахме съвместно. Те казаха: ако ще правим нещо в България, ще го правим единствено и само с държавата – има някои държави, които така работят. Оттам нататък тази зона не се конкурира с никого, защото никой друг не може да я направи.

 

Те посочиха мястото – искаха да са до София. Ние от тях искаме те да насочат китайски производства, които да изнасят за Европейския съюз /нашият пазар е малък/, за да позиционираме България като – това е клише, не искам да го употребявам – но все пак, като входна врата на Източна Азия към Европейския съюз. Най-големият експортьор в света и най-големият потребител; ние сме по средата, с най-ниските данъци, най-евтината работна ръка и редица други преимущества. Единственото, което не достига, е инфраструктурата – която се изгражда с темпове, с каквито не се е изграждала някога досега.

 

Ние искаме част от тези производства да се случват тук. Изпратихме им пълен комплект от документи и сега топката е в тях – но ние пак трябва да настояваме, защото сме малка точка в тяхното полезрение, докато те за нас са важни. И го правим. Тук идеята е не да спечелим много пари от земята. Идеята е тези производства да влязат у нас.

 

Бих казал, че най-съществената пречка, която трябва да решим, е въпросът с визите, който те поставят непрекъснато. Оказва се, че всичко друго ни е наред, но като стигнем до логистиката, те с право казват – не можем да чакаме всеки път три месеца за виза, за да дойдем до България, няма как да работим по този начин, измислете някакъв подход, по-гъвкав и лесен начин те да идват тук. Между другото, ако погледнем къде са базите на Китай в Европа, изненадващо за мен беше, че те имат много силно присъствие в Унгария. Това се е случило поради това, че там са намерили облекчен режим за издаване на визи. Като дойде един – идват хиляда и нещата се завъртат. Това трябва да изработим с колегите от Външно, това е критично да го направим, иначе много трудно ще се случи каквото и да е с Китай.

 

Каква е ситуацията около приватизацията?

 

През последните няколко седмици продадохме 7 – 8 предприятия. В патримониума на министерството има останали 200 дружества в момента. От тях 50-на са активно работещи, другите са в несъстоятелност, ликвидации, които дърпат непрекъснато административен ресурс. Ние изчистихме примерно 20-на тази година, другата година смятаме да изчистим 20 – 30, дори повече. Колкото по-малко държавата участва като собственик в търговски дружества, според мен, толкова по-добре. Предстоят ни няколко големи приватизации, някои от тях вече текат, „Монтажи“ от тази седмица са вече на пазара. Двете други големи са Булгартабак, където процесът върви, процедурата трябва да стартира през януари, предварителният период е изтекъл. Citigroup дадоха техния доклад, предварителният маркетинг е направен и януари месец ще започне истинската процедура. Другото, което се готви като голяма приватизация, е публичният пакет на E.ON, който ще мине през борсата. Перфектен начин за приватизация няма, но през борсата е поне най-прозрачният.

 

Намалява броят на дружествата, с които се занимаваме, намалява администрацията, а и намалява потенциала за корупция, схемите за източване. Дори едно дружество да не развива дейност, то може да продължи да задлъжнява – както беше Кремиковци. Август миналата година, НЕК губеше там по 5 млн. лева на месец. Със закриването, дори нищо друго да не се е случило, само от това сме спестили 60 милиона лева годишно. Но аз и за там съм по-оптимистичен за другата година. На правилната цена, купувач за там ще се намери. Въпросът е къде е тази цена в кризата. Ако бяхме в 2007 г., купувач вече щеше да се е намерил. Но понеже сме в 2010 г. - на правилната цена ще си намери купувач.

 

И последен въпрос – какъв инвестиционен съвет ще дадете на читателите на DarikFinance.bg?

 

Аа, не. Аз инвестиционни съвети не давам, защото сам в кризите съм загубил една бала пари. Но това, което знам, което и Уорън Бъфет повтаря, е че се купува във време на криза. Тоест, нещата, които харесваш, които смяташ за читави, които можеш да ги държиш за дълго време, не спекулативните, се купуват, когато всички продават. Това всички го знаем, и въпреки това повечето от нас правят точно обратното. Моето лично мнение е, че не виждам къде по-надолу могат да отидат нещата. Въпросът е кога те ще тръгнат нагоре.